Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 20

— Саймън, това куче май играе с камъка!

Саймън погледна и започна да се спуска надолу.

— Какво правиш? — опита се да го спре Мелъри. — Това са кучета роботи. Нямат нищо общо с домашните любимци.

— Не се притеснявай! — успокои я Саймън.

Той скочи на земята и кучетата спряха да лаят. Наобиколиха го и започнаха да го душат, като че ли се колебаеха дали да хапят или да не хапят. Саймън стоеше неподвижно. Джерард наблюдаваше сцената и дори не смееше да диша.

— Добри момчета! — заговори ласкаво Саймън. Гласът му леко трепереше. — Искате да играем? Искате да ви хвърлям камък, а вие да ми го носите?

Той протегна ръка, уверено измъкна камъка измежду металните зъби на кучето и го вдигна във въздуха. Всички кучета скочиха към камъка с щастлив лай. Саймън погледна нагоре към брат си и сестра си и се усмихна.

— Не си играй с огъня! — замоли се Мелъри.

Саймън хвърли камъка и кучетата се спуснаха след него. Едното го докопа, стисна го между зъбите и гордо тръгна обратно, а другите го последваха нетърпеливо. Дишаха задъхано, сребърните им езици висяха от муцуните. Саймън се наведе и ги погали по металните глави. Той хвърли камъка още три пъти, после Джерард го спря.

— Трябва да вървим. Ако се забавим още малко, джуджетата ще ни открият.

Саймън беше разочарован, но се съгласи.

— Добре, бъдете готови! — извика той към брат си и сестра си, после запокити камъка колкото може по-далече. Кучетата се стрелнаха след него. — Бързо, слизайте!

Джерард и Мелъри скочиха. Тримата изтичаха до малката дупка в стената, мушнаха се в нея и запълзяха на четири крака. Раницата на Джерард се заклещи в тесния тунел. Той си представи как кучетата го настигат и почти чу как вият и разкъсват тялото му…

Движеха се бързо, като опипваха пътя в тъмното. Явно в тунела имаше разклонение и сега го бяха улучили, защото в дъното проблесна слаба светлина. Бързо запълзяха към нея.

Озоваха се високо над дъното на кариерата, сред покрити с роса треви. На изток небето червенееше от настъпващата зора.

Глава седма

В която има неочаквано предателство

Мелъри сведе поглед и се огледа с недоумение. Чак сега видя с какво е облечена.

— Мразя да нося рокли. Откъде е тая рокля? Няма ли да ми разкажете какво става? Защо се събудих в оня стъклен сандък? И защо съм облечена като кукла?

— И ние не знаем — вдигна рамене Джерард. — Джуджетата те отвлякоха. Те са те нагласили така. Ти нямаш ли някакъв спомен?

— Ами… Събирах нещата си след състезанието. После дойде някакво момче и каза, че си се забъркал в голяма каша.

— Шъ-ъ-ът! — Саймън посочи към кариерата. — Наведете се.

Тримата коленичиха сред тревата и надникнаха над ръба на козирката.

От пещерите се изсипваха пълчища гоблини. Тичаха, спъваха се, премятаха се и се клатушкаха тромаво. После се разпръснаха във ветрило, душейки възбудено въздуха. Зад тях пристъпваше огромно чудовище. Вместо коса от главата му стърчаха закривени дървесни корени и изсъхнали клони. Носеше дрипави останки от тъмна дреха, явно от древни времена.