Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 17

Саймън не успя да се качи и увисна. Джерард го изтегли и двамата тъкмо се проснаха върху сребърния капак, когато джуджетата нахлуха в залата.

— Няма ги тук! — възкликна едно рошаво джудже с червени очи. — Няма ги и в коридора, няма ги и в съседните зали.

— Да отвържем кучетата. Те ще ги намерят.

— Кучета? — пошепна уплашено Саймън, докато джуджетата топуркаха на кривите си къси крака към коридора.

— Какъв е проблемът? — усмихна се Джерард, въодушевен от успеха на своя план. — Ти обичаш кучета.

Саймън го изгледа гневно и скочи на земята право в една купчина хематити. Камъните се разпръснаха, той се наведе, взе един и го сложи в джоба си.

— Престани да вдигаш такъв шум! — изсъска Джерард и се опита да слезе внимателно, но едва не прекатури огромния букет от диамантени рози.

Двамата коленичиха до стъкления сандък и с голямо усилие успяха да отворят прикрепващите скоби, после махнаха капака. Чу се съскане, сякаш отвътре излиташе невидим газ. Мелъри не помръдваше.

— Мелъри, събуди се! — Джерард дръпна ръката на сестра си. Беше безжизнена и щом я пусна, тя се свлече обратно.

— Дали не трябва някой да я целуне? — обади се Саймън. — Като Снежанка.

— Това е ясно като бял ден! — Джерард се ядоса, че не се сети пръв за Снежанка. Не можеше да си спомни дали в справочника за духове пишеше нещо за целуване, но там май нямаше нищо и за стъклени сандъци. Той се наведе и бързо докосна с устни бузата на Мелъри. Тя не реагира.

— Трябва да направим нещо — засуети се Саймън. — Нямаме никакво време.

Джерард сграбчи една къдрица на сестра си и я дръпна с всички сили. Тя простена и клепачите й трепнаха. Момчето въздъхна с облекчение.

— Махнете… се… от… мене — промърмори Мелъри и опита да се обърне настрани.

Джерард взе сабята от ръцете й и я остави на пода. После се обърна към Саймън:

— Помогни ми да я изправим. — Той хвана сестра си и опита да я вдигне, но тя се изплъзна и пак се свлече в сандъка.

— Хайде, Мел! — викна той в ухото й. — Ставай!

Саймън потупа бузата й. Мелъри леко отвори очи и го погледна замаяно с невиждащ поглед.

— Ъ-ъ-ъ… — Това беше единственото, което успя да каже.

— Трябва да излезеш оттук. Ставай! — ядоса се Саймън. — Можеш да се облягаш на сабята като на бастун.

С помощта на братята си Мелъри успя да се изправи на крака и като се олюляваше, стигна до коридора. Той беше празен.

— Поне веднъж късметът да е на наша страна! — възкликна Саймън.

В този миг чуха далечен глух лай с метален оттенък.

Глава шеста

В която камъните говорят

Джерард и Саймън тичаха и почти влачеха Мелъри през безкраен лабиринт от тъмни и тесни пещерни коридори и зали. По някое време стигнаха до скалната издатина над една голяма зала. Ниско долу Кортинг крещеше заповеди на джуджетата, които усърдно трупаха големи купчини оръжия в железни вагонетки. Лаят на кучетата се чуваше все по-близо и ставаше все по-яростен. Продължиха да бягат през пещерните зали. Криеха се зад сталагмитите, когато чуеха наблизо гласове на джуджета, а няколко пъти се просваха на земята и се придвижваха с пълзене.