Читать «Есме» онлайн - страница 2

„Ами сега какво ще правим?“ — попита Констанс.

„Много те бива да задаваш въпроси“ — казах аз.

„Добре де, не можем да стоим тук цяла нощ с хиената“ — сопна се тя.

„Не зная какви са ти представите за уют — рекох, — но на мен и през ум не ми минава да прекарам нощта тук, дори и без хиена. В моя дом може и да не цари семейно щастие, но поне има течаща вода, гореща и студена, и домашна прислуга, както и още някои удобства, които тук липсват. Предлагам да поемем към онзи горист хълм вдясно, струва ми се, че пътят за Краули минава точно зад него.“

И тъй, понесохме се в бавен тръс по едва забележимия коларски път, а животното бодро ни следваше по петите. След малко чух неизбежния въпрос:

„Боже мили, какво ще правим с тази хиена?“

„Какво се прави с хиените обикновено?“ — троснато попитах аз.

„До тоя момент никога не съм си имала работа с такава твар“ — рече Констанс.

„Нито пък аз. Ако знаехме поне от какъв пол е, можехме да я кръстим някак. Навярно бихме могли да й викаме Есме, името, струва ми се, е подходящо и за двата случая.“

Все още бе достатъчно светло, за да различаваме обстановката край пътя, и ето че обзелата ни апатия изведнъж се изпари, щом се натъкнахме на малко полуголо циганче, което береше къпини от един нисък храст. Внезапната поява на две жени, яхнали коне и придружени от хиена, здравата стресна хлапето и то избухна в плач, но и без това едва ли щеше да ни послужи като източник на някакви полезни географски сведения. Все пак имаше вероятност да попаднем на цигански катун някъде нагоре по пътя. Изпълнени с тази надежда, но без да пожънем особен резултат, изминахме още една-две мили.

„Чудя се какво ли правеше детето там“ — обади се Констанс след малко.

„Просто си береше къпини. Ясно като бял ден.“

„Не ми хареса начинът, по който плачеше — продължи тя, — хлиповете му все още кънтят в ушите ми.“

Не упрекнах Констанс заради болнавото й въображение. Всъщност усещането, че сме преследвани от настойчив тревожен плач, започна да човърка и моите изопнати нерви. За утеха и компания повиках Есме, която доста бе изостанала. Животното ни настигна с няколко пъргави скока и бързо се стрелна покрай нас.

Чак тогава разбрахме причината за плача, който ни съпровождаше от известно време. Хиената бе хванала циганчето и го стискаше здраво и несъмнено болезнено с челюстите си.

„Милостиви Боже! — изпищя Констанс. — Ами сега какво ще правим? Какво да направим?“

Дълбоко съм убедена, че в деня на Страшния съд Констанс ще задава повече въпроси, отколкото серафимите, които водят разпита на душите.

„Не можем ли да направим нещо?“ — хленчеше тя, докато Есме с лекота се носеше пред уморените ни коне.

Лично аз в това време правех всичко, за което бях в състояние да се сетя в такъв момент. Ругаех, гълчах и увещавах Есме на английски, френски и на езика, който използват пазачите на дивеч; размахвах нелепо и безрезултатно късия си ловджийски камшик; замерих звяра с кутията си за сандвичи; всъщност наистина не ми идваше на ум какво повече бих могла да направя в случая. Същевременно продължавахме да препускаме тромаво в падащия здрач. Тъмният грубоват силует на хиената се стрелкаше пред нас, а в ушите ни все така отекваше печалната монотонна мелодия на плача. Изведнъж Есме се шмугна в един гъст шубрак, където не можехме да я последваме. Плачът се извиси до пронизителен писък, а после ненадейно спря. Тази част от историята винаги я претупвам, защото наистина е много страшна. След броени минути хиената пак се присъедини към нас, излъчвайки някакво снизходително примирение, сякаш знаеше, че е направила нещо, което ние намираме за осъдително, но за нея бе напълно простимо.