Читать «Есме» онлайн

Саки

Есме

— Всички ловни истории си приличат като две капки вода — рече Кловис, — точно както и историите за конни надбягвания са досущ еднакви и…

— Моята ловна история е съвсем различна от онези, които някога си чувал — прекъсна го баронесата. — Това се случи доста отдавна, тогава трябва да съм била на около двайсет и три години. По онова време двамата със съпруга ми все още живеехме заедно; нали разбираш, никой от двама ни не можеше да си позволи да дава издръжка на другия. Въпреки всичко, което казват поговорките по този въпрос, бедността е заздравила повече семейства, отколкото е успяла да разруши. Но затова пък винаги ловувахме с отделни сюрии кучета. Впрочем това няма нищо общо с историята, която се готвя да ти разкажа.

— Още не сме стигнали до срещата на ловците. Предполагам, че е имало среща — рече Кловис.

— Разбира се, че имаше — отвърна баронесата, — обичайната групичка беше на линия, най-вече Констанс Бродъл. Констанс е едно от онези снажни румени момичета, чиято външност така добре се връзва с есенните пейзажи или с коледната украса в църквата.

„Имам предчувствие, че ще се случи нещо ужасно — рече ми тя, — не съм ли малко бледа?“ Беше бледа приблизително като глава цвекло, чула лоши новини.

„Изглеждаш по-добре от обикновено — казах, — но на теб това и бездруго ти се удава толкова лесно.“

Тя още не бе успяла да схване смисъла на забележката, когато се наложи да се заловим за работа: хрътките бяха надушили една лисица, скрита в храсталака.

— Така си и знаех — вметна Кловис, — във всички истории за лов на лисици, които някога съм чувал, винаги има лисица и някакъв храсталак.

— Двете с Констанс яздехме добри коне — продължи баронесата невъзмутимо, — тъй че с лекота препускахме в първите редици, въпреки че гонитбата бе разгорещена. Към края обаче трябва да сме се отцепили от останалите, защото по едно време загубихме хрътките от погледа си и се залутахме безцелно из някаква непозната местност. Това беше крайно неприятно и аз лека-полека почнах да губя самообладание, ала тъкмо когато си пробивахме път през един рехав плет, за наша радост зърнахме хрътките, стремглаво преследващи някакво животно в долчинката току под нас.

„Ето ги — извика Констанс, а след миг добави слисано: — За Бога, що за звяр са погнали?“

Създанието със сигурност не беше лисица. На ръст бе над два пъти по-високо, имаше къса грозна муцуна и извънредно дебел врат.

„Това е хиена — провикнах се, — навярно е избягала от парка на лорд Пабъм.“

В този момент подгоненият звяр се обърна и пресрещна преследвачите си, а хрътките (само десетина) го обградиха в полукръг и зачакаха с доста глуповат вид. Очевидно се бяха откъснали от основната сюрия, подведени от миризмата на тази неизвестна твар, и сега, когато успяха да хванат натясно плячката си, не можеха да решат как да постъпят с нея.

Хиената приветства нашата поява с видимо облекчение и несъмнени признаци на дружелюбие. Личеше си, че е свикнала на неизменно добро отношение от човешка страна, докато първата й среща с глутница кучета вероятно я бе оставила с лоши впечатления. Хрътките се смутиха още повече, когато плячката им показа такава внезапна симпатия към нас, тъй че съзряха в слабия звук на ловен рог, разнесъл се в далечината, добре дошъл сигнал за дискретно оттегляне. Двете с Констанс останахме сами с хиената в сгъстяващия се здрач.