Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 66

— Изглеждам нелепо — възрази Нина.

Като оставиха Хафез, който не можеше да се движи, Шейла и останалата част от групата поеха надолу към една малка река, която криволичеше в подножието на скалата. Отсрещният бряг се издигаше стръмно, преди да се изравни десетина метра по-нагоре с електрическата ограда около цялата крепост.

Въпреки бързото течение, реката беше достатъчно плитка, за да позволи да я пресекат. Шейла събу обувките и съблече шлифера си, а Чейс и Кастил й помогнаха да премине през студената вода, без самите те да си дават труда да се събуват. Нина се почувства страшно глупаво, докато бързаше да прекоси реката в гумирания си костюм — с контрастните си цветове в черно и горещо лилаво той беше по-подходящ за шоу, отколкото за тайни операции.

— Не знам, не знам — ухили й се Чейс — на мен ми изглеждаш доста добре, но пък аз винаги съм си падал по жени в гума…

— Млъкни! — скастри го тя. — Все пак напълно сигурни ли сте, че никой от вас няма да се побере в тръбата?

— Погледнете! — посочи Шейла. От стръмния бряг, една стъпка над повърхността на реката, стърчеше ръждясало парче метал, от което се процеждаше вода. Надеждите на Нина да убеди дългия Кастил да заеме мястото й бяха разбити, когато осъзна колко тесен е проходът. Вътрешната ширина на тръбата бе едва петдесетина сантиметра в диаметър — прекалено малко за Кастил, а тя се съмняваше, че и Чейс ще е в състояние да провре главата и едното си рамо.

Не беше сигурна и за себе си.

— Ще успееш — каза Чейс, сякаш прочел мислите й. — Особено ако ти стисна дупето…

— Хей!

— Само се шегувам. — Той подсмръкна и затършува в раницата, която бяха взели от вана. — Това тук е екипировката ти. Фенер, радиостанция и слушалки — е, не е последна дума на модата, но ще можеш да ни кажеш, когато изключиш тока, течащ по оградата. Оръжие…

— Но аз никога не съм стреляла — възропта Нина, когато той й подаде малък автоматичен пистолет в платнен калъф, закачен за колан.

— Нима? Доколкото знам вие, янките, стреляте още преди да сте проходили. Обърни се.

— Наистина не съм сигурна… — каза тя, докато Чейс закопчаваше колана около кръста й.

— Само предохранителна мярка; надявам се да не срещнеш никого. — Той включи радиостанцията, след което нагласи слушалките и й смигна: — Но ако срещнеш, само си спомни за Лара Крофт. Бум! Бум! — Погледът му се плъзна по врата й и се спря на медальона. — Искаш ли да се грижа за това нещо вместо теб?

Тя се поколеба.

— Не, благодаря. Това е нещо като късметлийски талисман.

Чейс вдигна вежди.

— Като се има предвид изминалия ден, ти явно имаш много странна идея за това що е късмет.

— Още съм жива, нали?

Безпокойството на Нина се върна, когато коленичи пред тръбата.

— О, господи! Как вони само!

— Ти какво очакваше? Това е канал!

Стомахът й се сви.

— Гади ми се. Боже, не знам дали мога да го направя…

— Хей, слушай. — Чейс я хвана за ръката. — Знам, че можеш. Ти си археолог, нали? Сигурно си копала тиня и си виждала какви ли не ужасяващи работи, прав ли съм?

— Да, но…

— Тръбата не е чак толкова дълга. Петдесетина метра, след това преминава в шахта. Там има стълба, ще се качиш по нея. Можеш да го направиш.