Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 52

Отзад, извън полезрението му, изостаналият войник продължи да тича. Локомотивът набираше скорост и ужасяващото скърцане при преминаването му през стрелките, съпроводено с дъжд от искри, почти го заглушаваше, но яростта и изгарящото желание да отмъсти го караше да не спира.

Той се хвърли отчаяно към задницата на локомотива, вкопчвайки се в перилата…

И успя да се задържи.

Стискайки зъби, той се залюля и се добра до стъпалата, после се метна в задната кабина.

Нов вой и стържене на метал откъм двигателя прониза Чейс чак до зъбите, но той продължи да натиска газта, докато резкият завой почти го изхвърли от седалката.

Още една серия стрелки и щеше да излезе на главната линия, по следите на първия влак. Ако форсираше докрай, не след дълго щеше да го настигне — и ако преценяваше правилно — можеше да съобрази скоростта и автоматичното скачване на собствения си локомотив към задницата на влака, а след това да излезе от кабината и да скочи навън.

Леко проблясваме на метал отпред: нещо се движеше.

Последната серия стрелки се местеше!

Чейс се озърна и видя две замръзнали в уплаха лица, които гледаха от прозореца на сигналния блок-пост как той стремително се приближава. Машинистът сигурно беше казал на стрелочника да се опита да го спре — и сега неговият локомотив щеше да бъде пренасочен върху съседния коловоз, успоредно на другия влак.

Което означаваше, че ако по другия път се зададе влак, той щеше да се движи насреща и да се удари челно в него!

Но ако тези хора си мислеха, че с това ще го спрат, много грешаха.

Локомотивът изгромоля с последен трясък по стрелките и стъпи на главната линия. Чейс натисна лоста за газта напред докрай. Стрелките на уредите отново отскочиха, но единствената, която го интересуваше, беше тази на скоростомера. Трийсет километра в час… четиридесет…

Релсите напред се виеха през планината. Той вече не виждаше другият влак, но не можеше да е взел прекалено голяма преднина.

Най-големият му проблем беше не настигането, а изравняването с влака.

* * *

Кастил и Хафез размениха погледи. Двамата мъже имаха дълъг опит с войници и следяха за появата на издайнически знаци за отегчение и отслабване на вниманието, които неизменно се появяват при всяко дежурство.

Тези знаци вече бяха налице. Войниците превъзхождаха числено пленниците си и бяха въоръжени, което пораждаше естествено чувство за власт и сила, преминаващо в самодоволство. Когато двамата мъже бяха набутани в началото в купето, оръжията сочеха към тях.

Сега бяха смъкнати. Щеше да им отнеме само миг, преди да ги вдигнат отново — но точно от този миг се нуждаеха Кастил и Хафиз.

Трябваше само да изчакат подходящото време.

Колкото повече Нина се опитваше да игнорира Махджад, толкова по-силно усещаше погледа му. Единственото, което можеше да направи, бе да се извърне от него, да се прилепи към прозореца и да гледа как планинският пейзаж отминава зад мръсното стъкло.

Иранецът се размърда. Нина го погледна и замръзна от ужас, когато видя, че си играе с пистолета на Чейс.