Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 49

— Защо си толкова сигурен? — Тя вдигна окованите си в белезници китки. — Ние сме арестувани, Кари беше отвлечена, а Чейс е мъртъв!

Кастил и Хафез се засмяха.

— Еди е оцелявал и в по-сложни ситуации — каза й Хафез.

— Какво може да е по-лошо от това да те прострелят и след това да паднеш от скала?

— Имаше един случай, когато бяхме в Гвиана — започна Кастил, преди един от войниците да му извика на фарси, забивайки дулото в стомаха му като последно предупреждение. — Хм! Изглежда идиотите предпочитат да не говорим.

— Тези идиоти — озъби му се друг войник — също говорят английски.

— Но се съмнявам, че говорят френски — продължи гладко Кастил на родния си език.

— Обзалагам се, че не говорят! — отвърна му Нина по същия начин. Това й спечели крясък от един от мъжете и поредно смушкване на Кастил в стомаха.

Останалата част от неприятното пътуване премина в тишина. Нина държеше очите си фиксирани върху Кастил, а не върху лежащите на пода тела.

Постепенно камионът забави и спря със скърцане на спирачки. Нина примига на ярката дневна светлина, когато я изведоха навън.

Намираха се на разпределителната гара, която бе видяла по-рано, четири дълги коловоза минаваха успоредно на главните релси, за да се слеят с тях в края. На страничния коловоз имаше три пътнически вагона, начело с бездействащ дизелов локомотив. Малко по-голям товарен влак чакаше на друг коловоз. До слуха й достигна блеенето на животните, овце или кози, което се носеше от вагоните.

Капитан Махджад застана пред пленниците си с ръце на хълбоците.

— Какво ще правите с нас? — попита Нина.

— Ще ви предам в съда заради убийството на подчинените ми — каза той. — Ще ви признаят за виновни и ще ви осъдят на смърт.

— Какво? — не се сдържа тя. — Но ние не сме сторили нищо!

— Недей да спориш — прекъсна я Кастил. — Не го ли виждаш, че е извратен! — В този момент един от войниците стовари приклада си в гърба му и го събори на земята.

— Имаш късмет, че не те застреля сега и не каза, че си се опитал да избягаш — озъби му се Махджад. За миг се замисли, но после бързо издаде още някакви заповеди. Войниците изблъскаха Нина и Хафез към предните вагони на влака, други двама повлякоха Кастил след тях.

Отвътре вагонът беше старомоден — от едната страна минаваше тесен коридор, а от другата се редяха купета с по осем седалки. Кастил и Хафез бяха набутани в най-задното, с тях влязоха и четирима от войниците. Пазачът на Нина понечи да я блъсне след тях, но Махджад му каза нещо. Гардът потисна една противна усмивка и я отведе в купето в другия край на коридора. Изглеждаше така, сякаш навремето е било първа класа, но тези дни бяха отминали отдавна — седалките бяха износени и мръсни.

— Сядай — каза й Махджад. Нина си помисли да откаже, но преди още да е отворила устата си, той я блъсна към седалката до прозореца и седна срещу нея. Войникът остана на пост до вратата отвън.

Стори й се, че Махджад се кани да заговори, но той само седеше с неразгадаемо изражение, а погледът му бавно се плъзгаше по тялото й. Тя съвършено съзнателно докосна косата си; движението й мигновено отвлече вниманието му и той прикова очи в лицето й.