Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 19

След смъртта на майка й и баща й Филби беше едно подкрепящо присъствие, неин ментор, докато тя се издигаше в науката.

А сега точно той я бе отхвърлил. Приемаше го като чисто предателство.

— Кучи син! — извика тя и блъсна преградната стена на тоалетната кабина.

— Д-р Уайлд? — чу се познат глас откъм съседната тоалетна. Професор Ротшилд.

По дяволите!

— Ъ-ъ… не, не говори добър английски! — изломоти Нина, изхвърчайки като обезумяла през вратата, прехвърлила лаптопа си през рамо. Гневът й бе заменен от смущение; тя скоро се озова в главното фоайе на сградата. Познатият силует на горен Манхатън се разкри пред очите й, когато излезе навън.

Ами сега? Какво щеше да прави?

Беше се отказала да обмисля дори възможността за провал, камо ли подобно съкрушително поражение, и сега нямаше представа как да продължи.

Да се прибере вкъщи, може би това беше най-доброто. Да хапне малко за утеха, да изпие едно питие и после да се притеснява за последиците утре.

Спусна се по стъпалата към тротоара и погледна за такси. Видя няколко, които чакаха светофара да светне зелено на следващата пряка; може би щеше да хване някое.

Тъкмо вдигна чантичката си да провери дали ще има достатъчно пари, когато осъзна, че я наблюдават.

Огледа се. Един човек — мъж — задържа погледа си върху нея миг по-дълго, преди да си намери нещо по-интересно, което да оглежда на отсрещната страна на улицата. Беше се облегнал на стената на университетската сграда — плътна фигура с къса, оредяваща коса, облечен с джинси и износено кожено яке. Сплесканият му нос изглеждаше сякаш е бил чупен неведнъж. Не беше по-висок от Нина, но мускулатурата му показваше значителна сила — освен това имаше неясен намек за опасност в квадратното му лице, — и че не би се колебал много да я използва.

Живеейки в Ню Йорк, Нина не се учудваше на заплашително изглеждащите типове, но у този имаше нещо, което я правеше неспокойна. Тя погледна към напиращия график по улицата, но продължи да следи мъжа с ъгълчето на окото си.

Да, вече бе напълно сигурна, че я наблюдава. Макар да бе пиков час на натоварена улица, Нина усети пристъп на тревога.

Такси! Слава богу!

Тя махна с ръка доста по-силно от необходимото. За нейно облекчение колата сви към нея. Тя бързо се качи вътре, каза адреса и погледна през задния прозорец. Мъжът — предположи, че наближава четиридесетте — гледаше как колата се отдалечава… След това един автобус закри гледката. Отпусна се с облекчение на облегалката.

И така, преследвач, унижение и гаден провал. Тя се сви в седалката.

Ама че скапан ден!

Въоръжена с голяма торба картофен чипс и кутия сладолед „Бен & Джери“, тя влезе в дневната и погледна към телефонния секретар. Нямаше съобщения. Нищо изненадващо.

Пусна косата си, след което се сви на кушетката под голямо плетено Куобрас. Единственото, което липсваше, за да допълни картината на тъжна, самотна неудачница, беше едно сиди със сантиментални, досадни парчета. Или може би три-четири котки.