Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 9

* * *

Веднага щом Фацио спря пред номер четирийсет и четири на улица „Кавур“, Давиде Грифо отвори вратата и се втурна през входната врата.

— Откъде ще започнем? — попита Фацио, докато заключваше колата.

— От изчезналите старци. Мъртвият си е мъртъв и може да почака.

На входната врата се сблъскаха с Грифо, който вече излизаше със скоростта на захвърлена топка.

— Портиерката ми каза, че тази нощ е извършено убийство! На човек, който е живял в тази кооперация!

Едва тогава забеляза върху тротоара бялото очертание на тялото на Нене Санфилипо. Започна неудържимо да трепери.

— Успокойте се — каза комисарят, слагайки ръката си върху рамото му.

— Не… но се страхувам…

— Господин Грифо, мислите ли, че родителите ви може да са забъркани в случай с убийство?

— Шегувате се, нали? Родителите ми са…

— Тогава? Оставяте настрани факта, че тази сутрин тук отпред са убили някого. По-скоро да се качваме да видим горе.

Госпожа Чичина Рекуперо, портиерката, се въртеше из портиерната стаичка — два на два метра, като някои мечки, които излизат полудели от клетката си и започват да се поклащат от крак на крак. Можеше да си го позволи, защото беше мършава жена и малкото пространство, което имаше на разположение, й стигаше и дори оставаше, за да се движи из него.

— О, боже, боже! Света Богородичке! Какво стана с тази къща? Какво стана? Каква магия са ни направили? Тук веднага, ама веднага трябва да се извика свещеник, за да напръска със светена вода!

Монталбано я хвана за ръката и я накара да седне.

— Не разигравайте театър! Престанете да се кръстите и отговорете на въпросите ми. Откога не сте виждали семейство Грифо?

— От миналата събота сутринта, когато госпожата се върна от пазар.

— Вече е сряда, а вие не се ли обезпокоихте?

Портиерката се засегна:

— Защо, трябваше ли? Тези не позволяваха на никого да се доближи до тях! Бяха надменни! И изобщо не ми пука, ако синът им ме чува! Излизаха, прибираха се с напазаруваното, затваряха се в дома си и по три дни никой не ги виждаше! Знаят телефонния ми номер, ако са имали нужда, щяха да ми се обадят!

— Случвало ли се е?

— Какво да се е случвало?

— Да ви се обаждат.

— Да, няколко пъти се е случвало. Когато господин Фофо, съпругът й, се чувстваше зле, госпожата ми се обади да я сменя, за да отиде до аптеката. Друг път беше, когато им се спука маркучът на пералнята и се наводниха. Третият път — когато…

— Това е достатъчно, благодаря. Казахте, че нямате ключове?

— Не, нямам, казах ви, че нямам! Госпожа Грифо ми е оставяла ключ миналата година лятото, когато отидоха на гости при сина си в Месина. Трябваше да поливам цветята в саксиите, които държат на терасата. След това си го взе, без дори да ми благодари, нищо, дори дума не обели, все едно съм им прислужница, слугиня! А вие сте тръгнали да ми обяснявате, че трябва да се притеснявам за тях? Твърде възможно е, ако се бях качила на четвъртия етаж, за да ги попитам дали се нуждаят от нещо, да ме пратят по дяволите!

— Искате ли да се качваме? — попита Давиде Грифо, който се беше подпрял на стената. Имаше вид на човек, чиито крака не го държат добре.