Читать «Еволюцията» онлайн - страница 5

На други пък им хрумна да стават гиганти и така главоломно се втурнаха да растат, че забравиха за пропорцията между телесната и мозъчната маса. Накрая от тях излезе само сбирщина безмозъчни дегенерати, на които еволюцията не заложи и пукната пара.

Но мегаломанията на една трета групичка надскочи и най-налудничавите халюцинации на най-вманиачения шизофреник. Отначало се обявиха за висша раса, а малко по-късно — за богове. Всъщност — като ги погледнеш, физиономията им по-скоро напомняше кучешка — издължена мутра, ниско, полегато чело, дълги, здрави зъби… Но тези песоглавци, настояваха, че именно това бил правилният череп. Дори един техен мислител в труда си „Меin Sinanthropica“, беше доказал, че песоглавството, виждате ли, било неоспоримо доказателство за божественост, като се бе позовал на явното словесно сходство на думите „dog“ и „god“.

За всеобщ ужас, пекинезите2 познаваха огъня. Малко остана да подпалят целия свят, но към края на плейстоцена техният фюрер им препоръча да изпият по една ампула цианкалий. Без мезе. Според него времената още не били за богове — трябвало да почакат до Третия райх, когато песоглавците отново щели да произлязат. Пак от низшите маймуни.

Изобщо — ако трябва да спомена всяка плейстоценска щуротия на моите братовчеди, ще трябва да разказвам поне до края на следващия ледников период. След разпускането на прапарламента се беше възцарил истински хаос. Едни основаха религиозни секти, други чакаха извънземни, трети прописаха съвременна поезия, четвърти създадоха поп-арта, пети пък му се възхищаваха. Разбира се — имаше и такива, които се отдадоха на политиката. Във всички случаи плейстоценът би бил истинска страна на чудесата за който и да е психиатър.

Преди някой да ме обвини за каквото и да е — категорично се разграничавам от всички тези ултралеви, десни, радикални, християндемократически и фундаментално ислямски приумици на роднините си. Аз съм си маймуна и единственото, което ме свързва с тях, е общият ни произход. Каквото и да са направили моите роднини — обърнете се към тях, мен не търсете!

Може би така добре си спомням плейстоцена, защото тогава моята Бri2+м3 най-много ми липсваше. Знаете ли колко е трудно в такава разнолика навалица да откриеш, човека, когото обичаш? Защото Бri2+м3 вече почти беше човек. Успях да я зърна чак към края на периода. Горката — беше седнала на входа на някаква пещера и тъжно гледаше към залязващото слънце. Изглеждаше много неандерталски.

Изправих се и започнах да се удрям в гърдите:

— Бri2+м3! Аз съм! Не ме ли помниш? Бri2+м3…

Тя не ми отговори. Обърна ми гръб и влезе в пещерата.

Бях толкова нещастен! Моето момиче дори не ме позна. Но защо, скъпа Бri2+м3? Нима беше щастлива сред студените, каменни стени на тази пещера? Едва ли — ти гледаше толкова тъжно към Слънцето! Може би, защото лъчите му не могат да пробият мрака на пещерата? Затова ли, скъпа Бri2+м3? Това ли бе твоето щастие? Това ли беше митичният прогрес, който Д(аr)n-1щin така щедро обещл на теб и твоите спътници? Не вярвам. Никога няма да повярвам. Не помниш ли как някога се люлеехме на опашките си, как се катерехме по дърветата, там — на свобода, където няма стени и мрак?