Читать «Дъщерята на Клеопатра» онлайн - страница 15
Мишел Моран
Минахме през тежките бронзови врати и пустото преддверие се изпълни с аромата на лавандула, горяща на една трикрака масичка. Факли горяха в железни поставки на стенатa и пращяха на бурния поток от нощен въздух, който бяхме пуснали вътре. Тук жреците не бяха изоставили задълженията си и към нас се приближи стар мъж в златиста роба.
Насам – каза той и стана очевидно, че са ни очаквали.
Последвахме стъпките на стареца през цяла плетеница от коридори и войниците, които през целия път дотук не спряха да бърборят като маймунки, без дори да спрат да си поемат въздух, утихнаха. На мътната светлина от лампата на жреца мъжете се загледаха в картините, изобразяващи подвизите на Александър. Бях правила скици на тези образи толкова често, че ги познавах наизуст. Една от тях представяше младия цар със съпругите му Роксана и Статира. В друга сцена Александър лежеше с Хефестион, войника, когото обичал повече от всички други. А в последната мозайка завладяваше Анатолия, Финикия, Египет и продълговатото царство Месопотамия.
Октавиан протегна ръка и докосна нарисуваните къдрици на Александър.
– Той наистина ли е бил рус?
Жрецът се намръщи. Сигурна бях, че никога досега не е чувал подобен въпрос.
– На тези стени е изобразен такъв, какъвто е бил в живота, Цезаре.
Октавиан се усмихна леко и доволно и аз осъзнах защо е пожелал да дойде. Що се отнасяше до лицето, между изображението на Александър и Октавиан нямаше особена разлика. И двамата бяха със светла кожа, малка уста, прав нос! И светли очи. Сега Октавиан си се представяше като наследник на Александър, новия завоевател не само на Египет, а и на целия свят. Нима неговият вуйчо Гай Юлий Цезар не бе започнал завоеванието вместо него?
Стигнахме до едно стълбище, което се спускаше надолу, където мракът ставаше още по-дълбок, и аз чух как Птолемей изхленчи.
– Само още няколко стъпала – прошепнах и когато видях, че се кани да възрази, допрях пръст до устните си.
Жрецът вървеше пръв. Единственият шум идваше от нашите стъпки, както и от пращенето на факлите. Юба беше последен. Когато вратата зад нас се затвори, брат ми нададе уплашен вик. Александър бързо притисна ръка към устата му.
– Не тук! – прошепна сърдито той. – Няма от какво да се боиш.
Но никой не обръщаше внимание на Птолемей. В слабо осветеното помещение мъжете бяха приковали погледи в кристалния ковчег на най-великия цар, живял някога. От въздуха се излъчваше силна миризма на подправки за балсамиране: смирна и няколко вида канела.
Октавиан се приближи към ковчега с колеблива крачка, а жрецът вдигна капака, така че всички да видят Александър такъв, какъвто е бил. Всички ахнаха от възхищение и дори Птолемей поиска да се приближи.
– Бил е само на трийсет и две – промълви Октавиан.
Лицето на царя беше красиво в продължилия му триста години отдих; ръцете, подпрени на здравата броня, все още бяха розови и учудващо големи. Октавиан повика Агрипа и Юба да застанат до него и макар че косата на Октавиан беше с подобен златист цвят, не той, а Юба, с широките си рамене и впечатляващ ръст, приличаше най-много на Александър. В слабо осветената гробница заоглежнах изпитателно нумидийския принц. От подкованите с кабъри сандали до яркочервеното наметало той приличаше досущ на римски войник и само дългата тъмна коса издаваше истинския му произход.