Читать «Дъщеря назаем» онлайн
Рейчел Эббот
Рейчъл Абът
Дъщеря назаем
Пролог
Още десет минути и най-сетне щеше да си е у дома.
Каролайн Джоузеф потръпна от облекчение — дългото й пътуване беше към края си. Изобщо не обичаше да шофира нощем; неотменно я съпътстваше чувството, че нещата ще се изплъзнат от контрол. Всеки чифт насрещни фарове сякаш я притегляше към себе си, окъпал вътрешността на колата в бялата си светлина, докато Каролайн стискаше волана и с мъка удържаше автомобила в правилната посока.
Но вече не оставаше много. Тя нямаше търпение да напълни ваната с топла вода за Наташа, да й направи чаша горещ шоколад и накрая да я сложи да спи. Остатъка от вечерта можеше да посвети на Дейвид. Струваше й се притеснен и се надяваше да го убеди да сподели грижите си с нея на чаша вино пред огъня, след като Наташа заспи. Навярно беше свързано с работата.
Тя погледна безценната си дъщеричка в огледалото. Таша беше на шест… по-точно на шест и три четвърти, както обичаше да подчертава, макар че заради крехкото си телосложение изглеждаше по-малка. Имаше мека, леко чуплива светлоруса коса до раменете и нежни черти на лицето, които в момента проблясваха на пресекулки на жълтата светлина на уличните лампи. Очите й бяха затворени. Каролайн се усмихна — изглеждаше толкова спокойна.
Таша беше мило дете и днес не направи изключение; игра си весело с малките си братовчеди, докато възрастните се суетяха наоколо и изпълняваха нарежданията на бащата на Каролайн. Поканата — или по-скоро заповедта — Каролайн, братята и сестрите й и техните семейства да се явят за предколедна вечеря, беше именно негова. Както обикновено, всички се подчиниха. Така де, всички с изключение на Дейвид.
Всеки момент щяха да стигнат до отбивката към плетеницата от пътчета, водещи към дома им, затова Каролайн погледна Наташа за последно. Напуснеха ли главното шосе с ярко осветените витрини на магазините и кехлибареното сияние на високите улични лампи, задната част на колата щеше да потъне в плътна сянка. Наташа беше прекарала почти целия път в сън, но тъкмо се размърдваше.
— Как си, Таша? — попита Каролайн.
Момиченцето промърмори неясно — все още не се бе разсънило достатъчно, за да отговори, докато търкаше очи с юмручета. Каролайн се усмихна. Натисна леко спирачката и смени скоростта, за да вземе завоя. Трябваше да се справи само с последните няколко километра от пътуването по потъналите в мрак тесни, обрамчени с жив плет пътчета; после можеше да си отдъхне. Внезапно я хвана яд на Дейвид. Той знаеше колко мрази да шофира нощем и можеше да направи тази жертва — за Наташа, ако не заради нея самата. Днес и двете чувстваха липсата му.
Неочаквано тя мярна движение отляво с периферното си зрение и врътна глава, а сърцето забумтя в гърдите й. Сова… носеше се ниско над живия плет. Бялата й гръд блесна на светлината на фаровете и засия ярко на фона на черното небе. Каролайн си отдъхна.
Нямаше луна, а по черния асфалт на тесните пътчета, които водеха към дома им, лъщяха парченца скреж. Всичко наоколо беше напълно застинало, сякаш светът се бе заковал на място и след изчезването на совата тя беше единственото движещо се нещо в него. Беше сигурна, че ако отвори прозореца, ще чуе единствено тихото бучене на двигателя и нищо друго. И отпред, и отзад нямаше и една светлинка; за миг вроденият й страх от тъмното заплаши да я погълне.
