Читать «Държахте се много грубо» онлайн - страница 2

— Подобно кощунство е неоправдано! — възнегодува старчето.

Без да му обърне никакво внимание, Дженсън пак огледа рафтовете със стъклария.

— Това какво са?

— Съдове.

— Това се вижда с просто око. А какво има в съдовете, разтворени мутанти?

— Я не говорете глупости.

— Аз никога не говоря глупости — увери го Дженсън. — Вие търгувате с мутанти, значи трябва някъде да ги складирате.

— Така е, търгувам.

— Пише го на витрината. Каква е тази шмекерия?

— Вече казах, няма никаква шмекерия.

— Прекрасно! Аз съм клиент. Покажете ми няколко мутанта, от по-модерните. Нещо вечерно и по-аристократично.

— Това не е магазин за дрехи — отвърна мъничето. — На вас ще ви отива рокля с дълбоко деколте, ще изглеждате страхотно.

— Нека това не ви притеснява. Искам мутант, нищо повече.

— Нещо по-определено? — попита магазинерът.

Дженсън са замисли.

— Да. Искам да купя син носорог с дължина седемнайсет дюйма и с тегло не повече от осем фунта.

— Няма такъв в серийно производство. Ще трябва да се прави специално.

— Точно това и очаквах! Веднага усетих, че моята молба не е съвсем традиционна.

— Нужни са две, дори три седмици — предупреди човечето.

— Не се съмнявам. Месеци, години. Какви години, цял живот!

— Мога да ви предложа розов слон — продължи продавачът. — С горе-долу същите размери.

— Кому са притрябвали розови слонове, във всяка кръчма е фрашкано.

— Така е, доста са. — Приглади белите си коси и въздъхна: — Явно не мога да ви бъда полезен.

— Искам да видя мутант! Какъвто ще да е! Най-евтиния! — закрещя Дженсън.

— Моля.

Човечето протри очи, изсекна се шумно и се скри зад вратата, която водеше към склада на магазина. Дженсън се пресегна и хвана една необичайна по форма стъкленица, пълна до половината с оранжева течност. Махна капачката и помириса, напомни му за първокачествено уиски, ужасно силно. С нежелание остави банката на мястото й.

Магазинерът се върна. Носеше бяло кутре с черно петно около едното око. Почти го хвърли на тезгяха.

— Заповядайте.

— Ясно — рече Дженсън. — Вие сте узрели за съдебната зала.

— Защо?

— Какъв е този мутант?

— Вие по-добре трябва да знаете — рече човечето с тон на обиден, — нали сте голям спец в тази област.

Хвана кутрето и го помъкна обратно.

— Егати умникът! — презрително излая кутрето, преди вратата да хлопне.

Когато продавачът се появи отново, Дженсън реагира бурно:

— Чух го какво каза! Правят го всички кукли по театрите.

— Възможно е.

Човечето се изкиха и започна шумно да подрежда стъклениците.

— И онези фокусници, които говорят с коремите си.

— Възможно е — повтори човечето.

— Аз съм опитен. Когато ми падне нещо интересно за вестника, нюхам като куче. Не мърдам от мястото, докато не съм напълно наясно. Ето такъв съм.

— Не се съмнявам.

— Така. Да погледнем по-просто на нещата. Вие продавате мутанти, или поне така твърдите. Дотук новината е два-три реда, обаче два-три оттук, два три оттам — и ето, фейлетонът е готов.

— Нима? — Обърканото от тази вест мъниче повдигна белите си вежди.

— Хубавият фейлетон — продължи Дженсън, — написан от опитен фейлетонист, говори много. Четат го всички. Понякога разказва за приятни неща, понякога за неприятни. Полицията чете неприятните и е благодарна, че съм й насочил вниманието. По правило тя закъснява, най-често героят на моето произведение успява да го прочете пръв и да се изплъзне. Разбирате ли?