Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 3

Гласът на Мъртъл не беше неприятен, но църцореше и църцореше до безкрай. През целия ден бърборенето ѝ беше постоянен спътник на семейството — тя си приказваше неспирно с кочияша хакни, който ги бе отвел на гарата, с кондукторите, натоварили багажа във влаковете за Лондон и после за Пул, и с киселия собственик на студения хан, където бяха прекарали нощта, както и с капитана на това одимено параходче.

— Защо отиваме там? — прекъсна я Хауърд. Очите му бяха помътнели от умора. Намираше се на ръба. Предстояха му или часове непробуден сън, или разтърсващи нервни пристъпи.

— Знаеш защо, скъпи — Мъртъл се наведе да бръсне внимателно мокрия бретон от очите на момчето с облечения си в ръкавица пръст. — На този остров ето там се намират извънредно важни разкопки и господата са открили купища интересни вкаменелости. Никой не знае повече за вкаменелостите от баща ти, така че го помолиха да дойде и да ги погледне.

— Да, но защо трябваше да пътуваме и ние? — продължи да упорства Хауърд. — Той не ни взе в Китай. Нито в Индия. Нито в Африка. Нито в Монгия…

Последното беше най-успешният му досега опит да произнесе „Монголия“.

Въпросът беше разумен, и то от сорта, който вероятно много хора си задаваха. Навред из енорията на Съндърли вчера бе връхлетял вихър от пълни с извинения и закъснели откази картички — същински оправдателни, правоъгълни снежинки. Към днешна дата вестта за непредвиденото заминаване на семейството сигурно се разнасяше като горски пожар.

Всъщност и самата Фейт би искала да узнае отговора на въпроса на Хауърд.

— О, ние не бихме могли да скитаме по онези краища на света! — заяви Мъртъл мъгляво. — Там се срещат змии и болести, а има и хора, които ядат кучета. Това пътуване е различно, ще бъде истинска почивка.

— Заради Човека бръмбар ли трябваше да тръгнем? — попита Хауърд, сбръчкал съсредоточено челце.

Преподобният, който досега не даваше вид да се вслушва в разговора, внезапно шумно всмука дъх през носа си и го изпусна в неодобрително изсъскване. Изправи се на крака. Преди да излезе на палубата, обяви:

— Дъждът поспира и тук под навеса е твърде претъпкано.

Мъртъл изсумтя и се обърна към вуйчо Майлс, който разтриваше сънено очи.

— Може би и аз, хм, трябва да се пораздвижа малко… — той едва забележимо вдигна вежди срещу сестра си. Усмихнат приглади мустаците си и последва зет си изпод навеса.

— Къде отиде татко? — попита Хауърд силно и изви шия, за да надзърне към палубата. — Може ли и аз да ида? Може ли да си взема пушката?

Мъртъл затвори за миг очи и допусна устните си да изпърхат в както изглеждаше, кратка, изнервена молитва за търпение. Отново вдигна клепачи и се усмихна на дъщеря си.

— О, Фейт, ти си същинска скала! — Все същата усмивка ѝ отправяше винаги: топла, но с намек за изтощено примирение. — Може да не си най-интригуващата компания… но поне никога не задаваш въпроси.