Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 467

И пухкавата опашка трепва.

Обръснатата глава се навежда, човекът докосва с устни муцуната на лисичето. И малкото езиче ласкаво го ближе по бузата.

— Изключена е — без да дочака въпроса, казва Денис. — Въобще я няма! В програмата изобщо не е предвидено оживяване!

На екрана човекът гали лисичето.

— Изключете — казва Томилин. И ме поглежда.

— Ще има ли трети… катарзис? — питам аз.

— Има ли смисъл? — отговаря с въпрос Томилин.

Аз се колебая. Наистина се опитвам да отговоря честно. Дори затова, че който и да стоеше зад тази жестока пиеса, каквито и амбиции да кипяха в министерските умове, за Томилин този проект е съвсем различно нещо. Преграда на пътя на престъпността, бляскав меч и надежден щит в ръцете на правосъдието, истински стражи на реда, супермени на конвейер.

За тази цел той без колебание би измъчвал престъпници.

Без колебание… но и без радост.

— Той също няма да стане дайвър — произнасям аз накрая. — Той ще направи нещо… дори не знам какво точно… казвате, умираща жена в запустял град? Не, едва ли ще я съживи. По-скоро ще я доубие.

— Тя не може да бъде убита — почти стеснително се намесва програмиста Денис. — Точно там е работата… този тип е маниак, той непременно ще се опита, но…

— И лисичето не можеше да се съживи — напомням аз.

— Тогава каква е причината? — вече не пита, а настоява Томилин.

— Познавам само един дайвър — казвам аз. — Но нима не разбирате разликата? Това е толкова просто!

— Свобода — неочаквано казва Томилин. — Бип.

— Всички способности на дайвърите произлизат от едно-единствено нещо — кимам аз. — Само от едно. Те не търпят ограничения. Затова могат да влизат и излизат от дълбината когато си поискат. Затова виждат дупките в програмната защита. В затвора можете да обучите всякакви хора… които съживяват или убиват програми, например. Но не и дайвъри. Защото дайвърът във виртуален затвор — това е невъзможно.

1011

Сигурно най-обидното не е поражението. Пълководецът, който води армията на бойното поле, мечтае за победа. Но също така е готов и за поражение. А за това, че вражеската армия, за която са му съобщили съгледвачите, безславно е потънала при преминаване на малка рекичка, или е повалена от банална дизентерия — за това не можеш да се подготвиш.

Томилин дълго ме гледа, преди да кимне неохотно.

— Сигурно сте права, Карина. Сигурно. Но, дявол да го вземе, как разбрахте? Проектът е подготвен от големи специалисти… коя сте вие, че успяхте да разберете?

— Коя съм аз? — свивам рамене. Въпросът беше риторичен, но незнайно защо възнамерявах да му отговоря.

Коя съм аз?

1011.0

„Лабиринт“

(Червен финал)

Коя съм аз?

Аз съм съвсем обикновена. Момиче на компютърния век. Една от онези, които са учили азбуката на клавиатурата. Една от онези, които се измъкваха от къщи не на улицата, а в мрежата. Една от онези, които никога не са виждали приятелите си. Една от онези, които са свикнали да бъдат каквито пожелаят — надутата и грубовата Ксения, любопитната малолетна Маша, писателят-детектив Роман, хакерът Сьома, солидната и умна Олга… аз бях толкова много души в дълбината…