Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 463

Явно уцелвам десятката. Стеков започва да се колебае, да се оглежда към приятелите си и даже малко да се изчервява.

— Още някакво провинение ли имаш? — питам директно аз. — От какво се криеш в затвора? Друго престъпление или бандити…

— О, господи, ама че напориста жена! — шумно се оплаква Стеков. — Ето защо.

И се щипе по солидния корем.

Нищо не разбирам, стоя и разстроено гледам притеснения, а поради това — шумен и малко агресивен хакер.

— Много се отпуснах в последно време — тъжно съобщава Стеков. — Такова шкембе отпрах, мотоциклетът направо ще се разпадне под мен, момичетата ми се смеят в лицето. Да ме беше видяла преди — бях строен като млада топола! Не ми достига воля — щом пийна една бира и апетитът ми веднага се разиграва. Качих петнайсет килограма за една година. Даже на лекар ходих, а той: „половин година на строга диета“… като че ли мога да издържа. А тук всичко е както трябва: храненето е строго по минималните норми, между яденетата не можеш да намериш нещо за хапване, за бирата направо забрави…

— Направо си крейзи! — радостно крещи „синът на стандартния програмист“.

А Чингиз направо замръзва от стъписване.

Никога не бих повярвала!

Да влезеш в затвора, за да свалиш излишните килограми!

— До къде я докарах — започнах да чета книги за целулита, изчислявах изядените калории на калкулатора, постоянно киснех в банята — продължаваше да се оплаква Стеков. — Бягане сутрин, бягане пред сън… само ми отваряше апетит…

Бавно и внимателно се оттеглям към изхода.

Може би Антон Стеков наистина е толкова нестандартен, че спокойно би се подложил на държавна диета…

А ако не — сигурно няма да изпусне случая да се погаври с надзирателите, като дава тази версия.

— Психари! — казвам аз и изскачам от „Вътрешната Монголия“ на Антон Стеков.

И със закъснение разбирам, че реакцията ми е подобаваща за шестнайсетгодишен хаймана.

Лудница. Не, ние всички, които прекарваме десетки часове в дълбината, сме малко побъркани. Но тези тримцата са съвсем краен случай!

Пазачът не се интересува от моите изживявания в килията на Стеков. Или не знае какво всъщност става там, или е получил инструкции да не се намесва. Връщам се в кабинета на Томилин половин час преди уреченото време.

Неизвестно защо, подсъзнателно очаквах да видя там нови лица. Някакви висши чинове, които с напрегната усмивка са поставили шлемовете на главите си и сега се държат като деца в бонбонена фабрика.

Но Томилин е сам. Все пак работата е твърде несигурна, та висшите чинове да рискуват да присъстват. Предстоящият експеримент намирисва, ох как намирисва…

— Седнете, Карина. — Подполковникът ми се усмихва с предишната любезност. На масата вече няма мушкато, намеците са свършили. — Как беше разходката?

Видял ли е какво става в килията на Стеков?

Ако е искал, е видял.

Значи трябва да изхождам именно от това.

— Повече от полезна — казвам аз и Томилин се намръщва за момент. Нека превърти разговора в главата си, опитвайки се да разбере какво ме е заинтересувало. — Кажете ми, какво трябва да предприеме персонала на затвора, ако се открие проникване в затвора?