Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 39

Нямаше да я има завистта един към друг — и вечния лов.

Но нима съм виновен? И аз не знам защо става така, каква грешка на съзнанието, а това си е точно грешка — ние сме малцинство — превръща един човек в дайвър. Да не използваш дарбата си е глупаво. Да я предложиш на всички за изучаване е страшно.

Просто така се получи. Някои скачат осем метра на дължина, някои пишат стихове, някои са неподвластни на виртуалността. Но защо сме толкова малко? Толкова сме малко, че не ни смятат в проценти, а на бройки?

— Пристигнахме ли? — пита шофьорът.

— Да.

Платих, слязох и поех към входа, чувствайки се издут като балон. Сега трябва или да си легна, примирен с това, че на сутринта ще съм разнебитен, или да се гмурна в дълбината. Тя добре лекува махмурлука.

На втория етаж на стълбището, където кой знае защо винаги свети лампата, седяха петима тийнейджъри. Играеха карти право на пода и полугласно си приказваха… не, по-скоро не си приказваха, а си ръмжаха. Познавах двама, другите трима ми се видяха непознати. Малка глутница дребни хищници. От тия, дето с кеф разкъсват единаци в тъмните входове. Но тук съм в безопасност. Хищниците не ловуват близо до дупката си.

— Здравейте — измърмори хлапакът, който живее над мен. В същия едностаен апартамент, заедно с родителите си и с по-голямата си сестра, която често се прибира на развиделяване. У нас се чува прекрасно, в течение съм на всичките им проблеми и скандали.

— Привет — казах аз.

— Да ви се намират цигари, Льоня?

Разликата ни е почти петнайсет години, но тийнейджърите ме броят почти за връстник. Може би защото не съм женен и изхвърлям на боклука предимно празни бирени кутии.

— Момент.

Не съм пушач, но вкъщи винаги се търкаля по някой пакет цигари за наминаващите хакери. При тях пушенето е професионално изкривяване.

Хлапето търпеливо пристъпваше от крак на крак пред прага, докато аз оставях тубата, включвах осветлението и се ровех из шкафа.

— Дръж.

Той кимна с благодарност и отвори пакета, а аз махнах с ръка — вземи го целия — и затворих вратата. Хищниците трябва да се подхранват. Съвсем малко. За да не стават нагли и дори в замъглените им от пиене мозъци да се мярка мисълта, че съм „мъж на място“.

Бързо се съблякох, хвърлих дрехите на леглото и влязох в банята. Постоях малко под студения душ.

Не, никакъв сън. Дълбината ме чака.

През целия ден се опитвах да не мисля за Човека Без Лице и за медала на всепозволеността, който стои в склада. Но сега, в тъмнината, когато виртуалността се приближаваше все повече, те не ми излизаха от главата.

Човекът и медалът.

Камшикът и поничката.

Какво толкова се е случило в „Лабиринта“, че не са се справили двама дайвъри? Професионалисти, които работят на постоянен договор, макар и анонимно? И познават „Лабиринта“ до най-затънтеното кътче…

Нещо без аналог?

Много странно.

Избърсах се, хвърлих пешкира в легена с мръсното бельо, върнах се в стаята, щракнах ключа на захранването на компютъра и се заех да намъквам гащеризона си.