Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 31

Виж това не го очаквах — да ме занимават с древни измишльотини. Вдигам глава.

— Пойнт не беше ли старото наименование на низовия потребител на компютърна мрежа?

— Да. Мрежата „Фидонет“… имаше такава.

— Май съм чувал нещо. За момчето, убито от ток, когато било във виртуалността? И за това, че съзнанието му по някакъв начин продължило да живее в мрежата?

— Да. Юношата с бледо лице и обгорели дрехи, който моли срещнатите да предадат на тринайсети московски възел, че пойнт шестстотин шестдесет и шест се е изгубил… Ами Невидимия Бос?

— Дайте ми стол — аз се надигам от студения бетонен под.

— Да тръгваме.

Минаваме отдясно, зад рафтовете с кутии с програмно осигуряване за „Макинтош“. Неликвидна стока, сега почти никой не използва тези компютри. Първо имало хора и неандерталци, после — „Ай Би Ем“ и „Епъл“. Задънените разклонения са нежизнеспособни.

Зад рафтовете има масичка с разхвърляни върху нея книжа и два стола. Сядаме.

— Невидимия Бос е приказка от същите времена — казва човекът без лице. — Босът е по-висша степен в йерархията на „Фидонет“. Именно към него се обръщали желаещите да станат пойнтове, да се приобщят към виртуалността… впрочем, тогава още е нямало виртуалност. Легендата гласи, че понякога чайниците си намирали чуден бос… който им предоставял най-добрите условия — постоянен мрежови достъп, бърз трансфер, връзка с всички клубове… тогава те се наричали ехоконференции.

Неволно кимвам.

— И всичко вървяло добре — човекът без лице май не е забелязал непредпазливостта ми, — докато някой от пойнтовете не научил, че телефонният номер, по който се свързва с боса, не съществува, а лично него никой не го е виждал. След това Невидимият Бос изпратил на всичките си пойнтове писма: — „Защо ме преследвате?“ и изчезнал.

— Навремето имаше богат фолклор — съгласявам се аз. — Спомням си и за побъркания модератор, и за ехоконференцията „Умри тук!“.

— Аз също започнах от „Фидонет“ — казва човекът без лице.

Мълча.

— За разлика от Урман не целя да разкрия самоличността ви, господин дайвър. Но… Знаете ли кое е най-забавното? И аз, и той се нуждаем от вас за една и съща цел.

— За излавянето на Изгубения Пойнт?

Човекът без лице тихо се смее.

— Това е измишльотина… възникнала в точката на пресичане на двете епохи, когато „Интернет“ и „Фидонет“ се превръщаха в единна виртуалност. Сега малко хора я помнят. Само пет години са минали — а колко неща са забравени?

— Нищо не е забравено. Погребано е под по-нова информация, но продължава да живее.

— Все едно е, дайвър, същността не се променя.

— Затова пък днес се роди нова легенда.

— Каква?

— За Човека Без Лице.

Събеседникът ми поклаща глава.

— Едва ли е толкова интригуваща, колкото тази за бледия юноша с димящи дрехи…

И двамата тихо се смеем.

— И така, господин дайвър… Да сте играли „Лабиринт на смъртта“?

— Може би.

— Знаете ли, че им сътрудничат двама дайвъри?

— Допускам…

Даже двама? Сигурен бях, че в „Лабиринта“ се задоволяват с услугите на един спасител…

— Мога да ви дам адресите им… мрежовите, или реалните.