Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 30

Така значи. Всичко е много просто.

Бройкали са ме още от „Трите прасенца“. Роман си отиде моментално, а пък аз реших да се поразходя.

Сега ще си плащам за глупостта.

И за какъв дявол разделих с него парите поравно?

— Много интересна история. И какво общо има с мен?

Макар събеседникът ми да няма лице, аз знам, че той се усмихва.

— Трябва да се губи достойно, господин дайвър.

Аз още не съм загубил, но той не го знае…

— Разбира се, дайвърът е дайвър, защото не могат да го изловят във виртуалността — казва човекът без лице. — Какво са за вас програмните бариери? Съсредоточавате се — и шмуг вкъщи… за да се изключите ръчно.

Аха. Благодаря за съвета. Тъкмо тогава ще ме проследят, в момента на прекъсването на връзката…

— След денонощие, когато на компютъра ми се задейства таймерът за безопасност — крещя аз — блестящата ви идея ще се разпадне на прах и ще съжалите за глупостта си! Аз съм честен човек, плащам си данъците! Ще вдигна на крака цялата полиция на Дийптаун!

— Възможно е, въпреки че вероятността е нищожна — казва човекът без лице. — Какво пък, ако се убедим, че сте честен хакер — в последните думи има голяма доза сарказъм, — към вас няма да има никакви претенции.

— Ще ви изловят! — заплашвам аз. — И тогава ви чака вечна екскомуникация!

Най-страшната заплаха за жителите на Дийптаун е екскомуникацията. Трудно се живее без виртуалността, ако поне веднъж си я посетил.

— Едва ли.

Човекът без лице разтваря шлифера си с жест на опитен ексхибиционист. Върху опакото на шлифера има кръгъл диск с цветовете на дъгата. Въртяща се и блещукаща спирала на син фон.

Ново двайсет. Той е от полицията. Най-малкото с чин комисар, щом има дъгоцветна значка.

— Хайде, хайде… — казвам аз с отмалял глас. — Знаех, че ченгетата са говеда, но чак толкова…

— Първо ме изслушайте.

— А какво друго ми остава? — крещя аз — Какво?

Хващам револвера и забивам в стената и шестте куршума. Шест рикошета. По рафтовете се взривяват и лумват кутиите със софтуер. Под тавана със свистене оживяват пръскачките на противопожарната система и след секунда вирусите са обезвредени.

— Стига истерии — казва човекът без лице. Май с леко съмнение в гласа.

Замервам го с револвера, който прехвърча през него и пада при стената.

— Да ви успокоя ли?

Тонът е леден и не предвещава нищо добро.

Сядам на пода, хващам се за главата, шепна:

— Гадове… гадове… долни пръчове…

— Хич не ни пука за твоите игрички в дълбината, дайвър. Кражбата е лошо нещо, но беше крайно време някой да натрие вирнатия нос на Урман.

Тихо хленча и се поклащам като махало.

Човекът без лице игнорира спектакъла ми.

— Престъпления е имало, има и ще има. Аз не съм Христос и не претендирам че съм абсолютен праведник. Гоня други задачи.

— Пък аз си имам малък и законен бизнес! Какво искате?

— Така вече е по-добре. Господин дайвър, да сте чували за Изгубения Пойнт? Или за Невидимия Бос?