Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 19

— Добър вечер, Льоня — каза Вики. — Готова съм за работа.

— Благодаря. Свържи се с Дийптаун… през обичайния канал.

Модемът затрака, набирайки номера. Нахлузих шлема, седнах.

— Свързване на двадесет и осем и осемстотин, каналът е стабилен — каза Вики.

— Пускай дийпа.

— Изпълнено.

Синева, бяло избухване в центъра на екрана, а после — дъга от цветове.

Как си успял да създадеш дийп-програмата, Дима? С тази твоя разклатена психика, дилетантски познания по психология и най-елементарни знания в областта на неврофизиологията? Какво ти е помогнало?

Сега, когато си богат и известен, какво се опитваш да направиш? Да проумееш собственото си прозрение или да измислиш нещо още по-невероятно? Или просто развратничиш и пафкаш трева за свое собствено удоволствие? А може би бродиш по цели дни и нощи из улиците на Дийптаун и гледаш какви си ги надробил?

Бих искал да знам това. Но не и да се озова на твоето място. Защото ти си просто обикновен жител на виртуалността, с всичките ти милиони и прототипа на „осмицата“, който ти служи за домашен компютър. Дълбината те държи също толкова здраво в хватката си, колкото и онзи програмист от затънтената руска провинция, който месеци наред спестява пари, за да посети Дийптаун.

Ти не си дайвър, Дима. И затова аз съм по-щастлив от теб.

…Стаята е същата, но зад прозорците присветват реклами и тихо бръмчат коли.

— Наред ли е всичко, Льоня?

Озъртам се.

— Да. Отивам да се поразходя, Вики.

Взимам от бюрото дискетата с файла-плячка, скривам я в джоба. Сред десетината книги и купчинката CD-та на рафта се мъдри плеърът. Пъхам вътре диска на „ELO“, слагам слушалките и го пускам да свири. „Roll Over Beethoven“. Точно това, което се искаше. Под съпровода на бодрите звуци излизам от жилището и заключвам вратата.

Този път няма бръмбарчета. На тротоара вдигам ръка, спирам такси. Сега ми се пада възрастен шофьор — пълен, много интелигентен мъж.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли, Льоня!

Кимам, качвам се.

— Към ресторанта „Трите прасенца“.

Водачът кимва, този адрес го знае. Пътуваме бързо и след два-три завоя се озоваваме пред странна постройка от камък, дърво и сламени рогозки. Влизам в познатото до болка ресторантче, оглеждам се.

Помещението е разделено на три части — блюдата от източната кухня се поднасят в онази, която е изградена от рогозки, европейските ястия се сервират в каменната третина, а руските, естествено — в дървената.

Не ми се яде. Виртуалната храна субективно засища и, когато съвсем го закъсам с парите, почвам да се храня в „Трите прасенца“. Но сега просто трябва да дочакам партньора си.

Насочвам се право към бара, зад чийто плот стои набит млад мъж, като свалям в движение слушалките.

— Здрасти, Андрей.

Понякога собственикът на ресторанта лично обслужва виртуалните клиенти. Днес обаче случаят е друг. Погледът на бармана живва, но това е чисто механична учтивост:

— Здрасти! Какво ще пиеш?