Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 17

Създаденият от компютрите свят е прекалено примитивен. Той не може да се сравни дори с анимационните филми, да не говорим за игралното кино. А какво остава с реалния свят? Можеше да се бяга из нарисувани лабиринти и замъци, да се водят битки с чудовища — или с приятели, седящи пред същите като твоя компютри. Но дори по време на трескаво бълнуване никой не би сбъркал илюзията с реалността.

Компютърните мрежи позволяваха на хората от цял свят да общуват помежду си. Но това беше просто размяна на редове върху екраните… в най-добрия случай — придружени от нарисувана от събеседника муцунка.

Истинската виртуалност изисква свръхмощни компютри, изключително качествени линии за връзка, титаничен труд на милиони програмисти. Строителството на град като Дийптаун би отнело няколко десетилетия.

Всичко се промени, когато бившият московски хакер, а сега преуспяващ американски гражданин Дмитрий Дибенко изобрети дълбината. Една малка програма, която влияе на човешкото подсъзнание. Говори се, че бил луд по Кастанеда, увличал се по медитацията и пушил трева. Според мен това е вярно. Бившите му приятели признават, че е бил циничен, мързелив, немарлив и посредствен специалист. И на това вярвам.

Но той даде живот на дълбината. Сам по себе си десетсекундният клип е безвреден. Ако го пуснат по телевизията (говори се, че в някои страни били поели този риск), зрителите няма да усетят нищо, няма да станат участници във филма. Самият Дмитрий е искал просто да сложи на дисплея приятен фон за медитация. Създал го, после го пуснал да обикаля из мрежата и две седмици нищо не подозирал.

А сетне някакъв украинец погледнал как се прелива дъгата на дийп-програмата, недоумяващ повдигнал рамене и подхванал любимата си игра — „Doom“. Нарисувани коридори и здания, гнусни изроди и безстрашен герой с ловджийска пушка в ръце. Същата проста триизмерна игра, с която започна цяла епоха — епохата на триизмерните игри.

И той се озовал в играта.

Празната (било вече късна вечер) зала на патентното ведомство, в което работел, изчезнала. Младежът вече не виждал компютъра си. Натискал с пръсти клавишите, за да накара нарисуваната фигура да се движи, да се върти и да стреля — а му се струвало, че той самият тича из коридорите и се изплъзва от огнените заряди и озъбените муцуни. Разбирал, че това е игра, но не знаел защо е станала реалност и как да я приключи.

Успял да измисли само едно — да я изиграе докрай. И той я изиграл, макар че това се оказало доста по-сложно от преди.

Леката рана сега била не просто намаляване на процента на жизнените сили на екрана, а онова, което би трябвало да бъде една рана. Болка, слабост, страх. Той установил, че залетият с кръв под става хлъзгав, че каменната плоча, зад която е скрит тайникът с патроните, адски тежи, че гилзите са горещи, а откатът на гранатомета едва не събаря на земята. Животоспасяващият елексир имал неприятен, горчив вкус. Оказало се, че бронираната жилетка е направена от тънки метални пластинки и е достатъчно лека за носене, но за сметка на това е прекалено широка и е много неудобно, че връзчиците са отзад на гърба. След около три часа започнал да заяжда спусъкът на ловджийската пушка и се наложило да го натиска бавно и плавно, поклащайки го с пръст в различни посоки.