Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 9

Да, между другото, пушенето в офисите, на етажите и навън близо до входовете беше забранено. Първо, защото служителите, които пушат, работят по-малко (но в същото време не се уточнява дали ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА ТРУДА намалява). Второ, защото пушенето е източник на много болести (и вследствие на това на изплащането на множество болнични листове) като бронхит, белодробни заболявания и тъй нататък. Пушачът би могъл да умре и на погребението си да лежи в ковчега с ужасен сивкаво-зеленикав цвят на лицето (за разлика от розовобузестия си колега непушач, който скоропостижно е починал от преумора), с което щеше да наруши Инструкция номер 234 „За външния вид на служителя на компанията, който посещава корпоративни събития, мероприятия или други обществени места, където може да бъде пряко асоцииран с компанията“.

За разлика от топмениджърите, към които по недоразумение принадлежах и на които във вид на привилегия им бе позволено да пушат в собствените си кабинети. С това компанията вероятно подчертаваше, че й е все едно от какво и с какъв цвят на лицето ще пукнат. Във вас са вложени толкова корпоративни пари, че ръководството на компанията не само няма да се появи на погребението ви, а дори ще се прекръсти три пъти по повод на вашата кончина. Такъв е животът. През по-голямата част от него драпаш в стремежа си да заемеш място под слънцето, а когато достигаш желаното, често предаваш богу дух, без да си успял да се насладиш на първите му лъчи.

Като пообръгнал в корпоративния етикет булдог своевременно се обадих в девет часа сутринта на секретарката си, за да съобщи на всички за митичната ми сутрешна среща, отидох си до вкъщи, за да се преоблека, капнах си „Визин“ в очите и тръгнах към службата. До офиса стигнах в единадесет без десет.

И ето, че излязох от асансьора на осмия етаж и отворих вратата на офиса, излъчвайки флуидите на вечните ценности като точност, служебно усърдие, началническа мъдрост и грижа за интересите на корпорацията.

До входа се намираше ресепшънът. С цели три секретарки. Поздравих ги. И трите едновременно вдигнаха глави от книжките си с формат покетбук и ми казаха: „Добро утро“. Мониторите на компютрите практически скриваха лицата им. Човек можеше да види кой седи зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки седят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това съвременно фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трещящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност.