Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 10

Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но, първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. Така си живееше нашият секретариат с години. Половината перманентно бяха в майчинство, другата половина (която временно сменяше първата) бяха на изпитателен срок (очевидно, безсрочен) и всички те бяха защитени от Кодекса на труда като от Службата за защита на трудещите си. Железобетонно.

Тръгнах към кабинета си и в този момент едната от секретарките заговори от мястото си:

— Почакайте малко, донесоха един плик за вас.

— Откъде? — попитах.

— Бях си записала някъде. — Тя стана и започна разсеяно да рови из книжата на бюрото. Но моментално забрави какво търси и застина смутено.

— Ако го намерите, донесете ми го, о’кей?

Бях абсолютно сигурен, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, които застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се придвижват без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора. А когато отидеха да обядват или си тръгваха за вкъщи, те превключваха на режим „Улица“, който им позволяваше да възприемат информация, написана единствено в книгите с формат покетбук.

Моята секретарка почти не се различаваше от колежките си на ресепшъна. Тя се казваше Катя и беше едно доста глупаво двадесет и пет годишно момиче, което питаше по пет пъти за всяко нещо, но пък беше много изпълнителна. Не беше хубава (което по-скоро бе плюс, като се има предвид вредата от любовните връзки със собствените секретарки), обичаше да обядва с часове и да клюкарства с приятелките си в офиса. Съжденията й по различни въпроси от съвременността поразяваха с космическата си глупост и селяндурска непримиримост с чуждата позиция. На два пъти направо ме съсипа с изказванията си по въпроси на обществения морал, нравите, институцията на брака и отношенията между половете. Така през втората година на съвместната ни работа ние окончателно престанахме да разговаряме (с изключение на служебните ангажименти), та аз да не излизам от кожата си и тя да не се изчервява. Вече бях свикнал с нея, както се свиква с чекмедже на бюро, което заяжда, или с неустойчива закачалка в ъгъла на кабинета.

Поздравих (трябва ли да споменавам, че заради махмурлука си бях страшно любезен. Толкова любезен, че от време на време поздравявах по няколко пъти едни и същи хора), поисках кафе и седнах в креслото си. Бюрото ми, както винаги, беше затрупано с камара книжа, които символизираха непрекъснат работен процес и моята целодневна заетост. Трябва да отбележа, че някои документи бяха от преди половин година. Камарата стоеше от дясната страна на доста голямото бюро, на което имаше плосък монитор, мишка без кабел, една снимка, направена миналата година на срещата с моите бивши колеги от клуб „Спартак“, в който тренирах от 1984 до 1988 година. Имаше и три купчинки музикални дискове, издадени от модни музикални лейбъли в Москва, Питер и Европа. Като аудиосвидетелство на моята night fever: от „Zeppelin“ до „Costes“. Не мога да ви кажа какво имаше в чекмеджетата на бюрото, защото не бях поглеждал в тях от момента, в който ги бях напълнил.