Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 69

И в този момент най-неочаквано се разплаках. Съвсем наистина, сълзите течаха по лицето ми, аз ги размазвах с ръкава на якето си както проститутка от гарата размазва евтиния си потекъл туш, хлипах и подсмърчах.

Странно, мислех си, че съм станал толкова циничен и че вече е страшно трудно да ме изненадаш. А това, че някой би могъл да ме разплаче, можеше само да ми се присъни.

Уж вече хиляди пъти бях виждал целия този град — този Содом. С неговите продажни мадами, готови да ти се отдадат за пет минути в тоалетната и за петнадесет минути в дома ти в зависимост от това какъв часовник носиш на ръката си в съответния момент. С неговите продажни партньори, готови да провалят всеки съвместен бизнес срещу един грам кокаин. С приятелите, които те продават за две минути между две чаши. С цялата негова морална и физическа педерастия. С хора, болни от гонорея на душата. Всеки път очаквах от околните нещо в този дух и всеки път, когато се случваше нещо такова, се чувствах пълен скапаняк. Вероятно такова чувство остава у хората, които проиграват големи суми пари на карти във влака със случайни спътници. Уж всички знаят, че ако играеш на карти във влака с непознати хора срещу пари, вероятността да те измамят, е 99%. Но кой знае защо хората не престават да играят с мошениците. А след като ги преметнат, дълго време ходят с усещането, че са пълни мухльовци.

Пътувах с таксито, пушех вече пета цигара, бършех сълзите си и мислех за всичко, което се бе случило. В един момент очите ми срещнаха очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Той любезно ме попита: „Какво се е случило? Имате ли нужда от помощ?“. Много добре разбирах, че въпросът му е куртоазен и отговорих, че всичко е наред. Той се опита още няколко пъти да прояви съчувствие към мен и най-после стигнахме до дома ми.

На излизане от колата му подадох 200 рубли (обикновено сумата от центъра до нас беше толкова), но той ми каза, че май „обикновено дават триста“. Опитах се да вложа в погледа си цялото презрение, което беше подходящо за този случай, и му подадох още една стотачка. Докато се приближавах към входа си, още веднъж аплодирах наум вулгарността и цинизма на този град и отбелязах цялата мръснишка хитрост на пролетария, който ме докара и който сигурно щеше да откара всеки, чиято кръв изтича, до най-далечната болница за петнадесет минути, през целия път щеше да го утешава и накрая щеше да измъкне от вкочанената му ръка таксата за своя труд по двойна тарифа.

С тези мисли се качих на етажа си, влязох в апартамента си, събух се и се стоварих с лице на възглавницата, както си бях с костюма.

Лека нощ, Москва!

Духless

Тук сме сами. И ние сме мъртъвци.

Хенри Милър. „Тропикът на Рака“

На другата сутрин лежах във ваната с болна глава и превъртах наум всички събития от вчерашната вечер. В устата ми се мъдреше отвратителният вкус на мая, както ставаше винаги след нещата, които съм свършил предния ден. Изплюх се още веднъж при спомена за вчерашната пичка и най-вече за изпълнението на Саша. Чувствах се толкова гадно, че вече на два пъти се изтърках със сюнгера под душа. Защо ли нямаше сюнгер, който може да изстъргва цялата мръсотия от душата. И непрекъснато да бъдеш чист. Такъв, какъвто си бил преди двадесет години.