Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 26

Гледах Наташа, която ме покани на масата и се поинтересувах с очи за днешните ми шансове. Тя завъртя отрицателно глава, посочвайки с поглед приятеля си Фарид. Това изобщо не ме разстрои, просто казах на Наташа само с устни „Яко“, а тя ми отвърна по същия начин: „Сама е“ и посочи с пръст третата си приятелка — едно съвсем младо момиче с руси коси и големи сини очи — беше с лещи. В знак на благодарност вдигнах два пръста до устните си и й кимнах.

Хорът от множество гласове се сливаше в ушите ми в единно бучене подобно на онова, което чуваш, когато сложиш рапан до ухото си. Някои наричат този шум прибой, но аз мисля, че той прилича най-вече на бученето на тълпа. Опитвах се като същински акустик в подводница да разгранича в този „бял шум“ и в тази информационна празнота смисъла на разговорите, които се водеха на другите маси и в пространството между тях, но не чувах нищо друго, освен поредица от названия на нови стоки, ресторанти, женски и мъжки имена. Беше също толкова трудно да се улови и емоционалният фон на разговорите. Тук всички говореха само с устни, а останалата част от лицевите им мускули просто не функционираше. Лицата им не изразяваха нито веселие, нито тъга, нито възторг, нито разочарование. Те просто бяха мъртви. Ако човек здравата си пийнеше, щеше да му се стори, че върху някакви восъчни глави с червена боя са нарисувани уста, които се движат като на анимационни герои. И често дори нямат синхрон с гласовете. Само че аз познавах половината от тези герои. Тук бяха тези, които вчера бяха във „Vogue“, а утре щяха да бъдат във „Веранда“ — изобщо онази група, за която имах чувството, че винаги стои тук. И никой никога не се радваше на другия, но просто не беше прието да издава емоциите си. Ако само за миг дадяхме воля на чувствата си, щяхте да видите страшно разкривени от завист и мъка муцуни. Толкова разкривени, сякаш всичките са били откъснати от някаква зелена пихтия. Същинска страховита мъка.

В свободното пространство покрай нас вървяха две момичета със застинали лица. Те не поглеждаха към никого, като в същото време фиксираха кой с кого е дошъл и си избираха днешния обект за атака. Със сигурност на тила си или на челото си имаха трето око, което им даваше възможност да преценят релефа на предстоящата битка. И то с инфрачервени лъчи. Заради това бяха в състояние да преценят съдържанието на портфейлите на вероятните партньори.