Читать «Дудунът» онлайн - страница 2

А Дудунът се поокашля, па рече:

— Икономии, момче! Икономии! Там му е спасението! Там му е цаката! А ти малко широкопръст падаш. Обичаш да пилееш. Гледам те оня ден през прозореца, чай пиеш. Наистина, с хляб си го пиеш, закусваш, дето се казва, ама и само хляб може. С хляб и солчица например. Ами! Може и без чай. Аз едно време, като започнах самостоятелно търговията, дюкянът ми беше малко по-надолу, до голямата джамия, и, кажи-речи, пътят ми беше все край хаджи Мутишовата сладкарница. Млад бях тогава, лакмазин бях и като гледах ония ми ти курабии, сладкиши, сутляши и зачервени баклави, цвъртеше ми на корема. И мине се не мине ден, отбия се и изям една баклава, мине се не мине ден, пак вляза и пак изям някоя.

— Доньоо — думам си, — хлапее! Тая работа не отива на добре! С това харчене — викам си — ти възел не можеш завърза, ами виж — викам — с време да се отървеш и човек да станеш. И го ударих на мисъл, значи. Мислих, мислих, Косьо, па един ден рекох на старата:

— Мамо — рекох, — ще ми направиш — рекох — една тава баклави.

— Е бре, синко, ти да не си полудял! Какви баклави са ти влезли в главата?

— Такива — рекох. — Баклави!

Па взех брашно, купих масло, гребнах на старата и малко захар и й ги тръснах отпреде.

— А бре, майка — вика, — ами че аз освен качамак и меко на сач друго тестяно не съм правила. Отгде да зная как става. Едно време — вика — на какиното ти Тянино дете месих прощъпалник, ама излезе клисав, клисав, че и котките не го ядоха.

— Нищо — казвам, — още по-добре, че не знаеш. Аз тъй искам!

Възпретна се старата, мачка, меси, пали-гаси, направи едни баклави, да си късаш главата. Неумесени, с живо брашно между листата, неопечени и сладост нямат никаква. Че като прежумях, аретлик, че като им седнах на гладен корем… Че нагъвах, че се тъпках, че плюсках, дордето взе да ми се подига. Ядох, ядох, ядох, дорде ми прилоша, отвратих се, преситих се и до ден-днешен не съм помислил вече за баклава. Трийсет години оттогава, изцерих се, значи, и видя ли такова нещо, все ми се подига. Та и твоята работа е същата. Изпий някой ден десетина-двайсет чая, ама малко студени да са и без захар, няма да помислиш повече за него — и ето ти тебе икономийката!

Коста Кафеджията нищо не можал да му възрази. Слушал го, гледал го и се щипал за коляното само.

Такъв икономист човек е Доньо Дудунът. Напоследък обаче му отпусна края. На умирачка ли му замириса, старост ли го промени, ама почна да пилее пари за щяло и нещяло, сякаш не мисли за утрешния ден.

Есенес например, накъм Петковден, се чу, че Кондовчето, живописецът, гдето изрисува на тавана на новенската черква дяда господа като Хайдут Сидера, се разболяло от тежката болест. Дорде се чу, че е болно, и умря, ама не от болест, а от гладория. Пък нали си беше сирак, без нийде никого, няколко приятели тръгнали да събират помощи из чаршията за погребението му. Ходили тук-там, отбили се и при — Дудуна.