Читать «Дудунът» онлайн

Чудомир

Дудунът

Доньо Дудунков му е празничното, тъй да се каже, име, а в делник му думат направо — Дудунът. Дюкянът му е на най-лично място, на две улици, в чаршията. Бакалия, знаеш, пипер, шекер, газ, мас, ама и счупено стъкло да му занесеш, ще ти смени, и корем да те заболи, ще ти капне мента на късче захар, и зъб да те защрака, ще му мушне в дупката бучка нишадър, за да не помисля да заболи никога, и боже дръвце да потърсиш, пак при него ще идеш.

Едно време слугувал в склада на голямата магазия — на Кумбилеви. Пет години пренасял железа, пирони, търкалял пълни варели, мъкнал на гръб сандъци за по триста гроша на година, храната и едни обувки, ама спечелил доверие човекът. И като го спечелил, доближил се до чекмеджето, значи, неусетно и почнал да икономисва по лев, по два и да си увеличава заплатата. Удвоявал я, с една дума, утроявал я и когато го уволнили, не се минали три месеца, и си отворил сам дюкян. Отворил си го, напълнил си го със стока, подредил си го — да му се ненагледаш — и станал човек за почит и уважение. Тридесет години оттогава, ама нали от себе си знае — сам си шета, сам си води сметките, сам услужва на купувачите и не си взема момче, за да му не стане съдружник на чекмеджето.

Инак е отворен човек, политик пада, интересува се, ама е стиснат, стиснат, та и левче за вестник не дава даже.

Вечер затварят дюкяните едновременно със съседа си Коста Кафеджията. По същото време горе-долу и Жеката носи вестниците на Коста, но понеже е късно вече, той си ги взема вкъщи да прочете туй-онуй и сутринта ги донася в кафенето.

— Косьо — рекъл му един ден Дудунът, — дай ми, чичовото, едното вестниче да го попрегледам довечерка, за залиска колкото, па утре ранко ще ти го донеса. Аз — рекъл — недовиждам, ама едрите букви, колкото… Ще го пазя — рекъл — чистичък, ще го пазя и ще ти го върна.

Дал му го Коста тогава, че като тръгнало тъй, та и досега си му е редовен абонат и вестник не си е купил още.

И то поне алъш-вериш да му е направил някога, кафе или чай да си е поръчал — нищо, брате! Нищичко! Ни за стотинка!

Сутрин, като отвори дюкяна, занесе му вестника и мъдри в ръце едно старо почерняло войнишко канче, намерено през войната още. Подаде му го, потопорчи канчето и закаканиже:

— Косьо, чичовото, капни ми малко топла водица от чайничето, да направя малко попарка на котката, че, гледам я, от два-три дни все полежава в метлите и нещо на болнава ми изглежда.

Сипе му Коста гореща вода, забърза Дудунът, влезе в дюкяна, надроби в канчето корав хляб, събере дребно сирене от тенекията, направи си попара и лапа ли, лапа, а котката го поглежда само, преглъща и си облизва мустаците отдалеч.

Коста Кафеджията знае коя котка яде попара и цялата чаршия знае, ама може ли да му се рече нещо!

Дудунът е пълен с пари като куче с бълхи и под лихва ги раздава, а Коста е с двата крака в тефтера му. За шекер, за пипер, за газ, за мас — все при него ходи, все на вересия взима и все не може да му се наплати!

Някога, като му кипне, ще се реши и ще го побутне отдалеч само:

— Не върви, чичо Доньооо, не върви! Този пие кафе и не плаща, онзи си изсърбва чая и се измъкне като макарина през пръсти из вратата, трети топла вода иска… Един вика — дай огън! Друг вика — дай вестник! А кой ще ми гледа фамилията и ще ми плаща борчовете, просто ми е неизвестно.