Читать «Друго си е с традиции» онлайн

О. Хенри

Друго си е с традиции

Има един празник, който е наш и само наш. Има един празник, на който всички ние, американците, които не сме израсли на улицата, се връщаме в бащиния дом, лапаме содени хлебчета и не можем да се начудим, че старата помпа е много по-близо до входната врата, отколкото сме си представяли. Благословен да е този празник. Възвестява ни го президентът Рузвелт. Някои споменават нещо за пуританите, но кой ти помни сега кои са били те! Във всеки случай ще им видим като нищо сметката, ако още веднъж се опитат да слязат на наш бряг. Какво, Плимутските скали ли? Виж, това звучи по-познато. Мнозина от нас се видяха принудени да минат на кокоше месо, откак тръста пое работата с пуйките. Но, види се, някой във Вашингтон предварително уведомява онези от тръста за празника.

Големият град, разположен източно от обраслите с боровинки тресавища, въздигна Деня на благодарността в национална институция. Последният четвъртък от ноември е единственият ден в годината, в който този град признава съществуването и на останалата част от Америка, с която го свързват само фериботите. Това е единственият чисто американски ден. Да, един изключително американски празник.

А сега да пристъпим към разказа, който ще ви докаже, че и у нас, от тази страна на океана, има обичаи, които се превръщат в стари традиции много по-бързо, отколкото в Англия, благодарение на нашата упоритост и предприемчивост.

Стъфи Пийт зае обичайното си място на третата пейка вдясно — ако влезете в Юниън скуеър откъм източната страна — на алеята срещу водоскока. Девет години вече в Деня на благодарността той сядаше тук точно в един часа. И всеки път с него се случваше нещо — нещо ала Чарлз Дикенз, от което жилетката му се издуваше над сърцето, че дори и откъм гърба.

Но тази година появата на Стъфи Пийт на обичайното място би могла да се обясни по-скоро със силата на навика, отколкото с глад, който, както очевидно си мислят филантропите, спохожда бедняците само веднъж в годината.

Не, Пийт решително не беше гладен. Той идваше от такова пиршество, че едва имаше сили да диша и да се движи. Очите му приличаха на зърна от светло френско грозде, втъкнати в подпухнала, омазнена маска. Дишаше често-често, при което гърдите му свистяха. Сенаторското сало по врата му разваляше линията на вдигнатата яка. Копчетата на дрехите му, зашити само преди седмица от състрадателните пръсти на някоя от Армията на спасението, отскачаха като пуканки и се пръскаха по земята около него. Той беше в дрипи, с разгърдена риза, но ноемврийският вятър, който въртеше снежинки, му носеше само приятна прохлада. Защото Стъфи Пийт беше претоварен с калории — последица от свръхбогат обед, започнал с миди и завършил със сливов пудинг, където бяха поднесени — така поне се струваше на Стъфи — всички пуйки на тоя свят, всички печени картофи, всички пилешки майонези, пасти и сладоледи. Затова той седеше сега претъпкан и гледаше на света с презрението, присъщо на току-що наял се човек.

Този обед дойде съвсем неочаквано. Стъфи минаваше покрай една богатска къща в началото на Пето авеню, където живееха две възрастни дами от знатен род, които тачеха дълбоко традициите. Те дори не признаваха съществуването на Ню Йорк и смятаха, че Денят на благодарността е празник само на техния квартал. Една от традициите им беше такава: на празника, точно в дванадесет часа на обед, те изпращаха на черния вход някой от слугите, който трябваше да покани първия гладен пътник и да го нагости пребогато. Случи се тъй, че тъкмо когато Пийт минаваше на път за парка, майордомите го хванаха и с чест изпълниха обичая на замъка.