Читать «Древното безумие» онлайн - страница 3

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Знаех! — отвърна простичко Мари и плахо докосна рамото му. Тялото на Рибаря се напрегна и той жадно я зацелува, като си затвори очите.

Когато всичко мина и остана в спомените, девойката тихо изплака и по лицето й потекоха сълзи. Тя не можеше да си обясни, какво ставаше с нея, продължаваше да хлипа и да се притиска все по-силно към него…

После дълго се разхождаха по крайбрежието. По пустинния плаж се виждаха проснати да съхнат платна, рибарски мрежи и най-различни други рибарски снаряжения. Две лодки стояха до пристана, а останалите като едва забележими точки отминаваха хоризонта. Още по-далече на изток се виждаше тъмното петно на Материка и струпването на камъни — Пристанището.

— Ти живееш там — със замечтан глас произнесе Мари. — Ще си отидеш в Пристанището и ще ме оставиш сама…

Замислеността в очите му се замени с недоверчивост, той я хвана за ръка и като я погледна настойчиво каза:

— И какво от това?

Тя вдигна упорито глава и като се облегна на рамото му, произнесе с притихнал глас:

— Искам да съм само с теб.

— Но ти не можеш! Нали си от острова, а аз от Материка.

— Да, така е…

— Тогава защо са тези глупави измислици?

— Не зная.

Те изоставиха крайбрежието и тръгнаха край верига от складове, от чиито разтворени врати се носеше миризмата на сушена риба, катран и въжета, после минаха през уютното дворче, където си почиваха обърнатите с дъното нагоре лодки.

Полегатата стълба ги отведе в лабиринт тесни улички, осветени от тайнствена синя светлина. Той я прегърна и зашепна:

— Преди тебе с някоя друга не ми бе така хубаво. Какво направи ти с мен?

— Само те обичам, скъпи — нежно се усмихна Мари.

Той здраво я целуна, после се дръпна назад и като се намръщи каза:

— Утре аз трябва да съм в Пристанището.

— Толкова бързо? Аз си мислих, че…

— Свърших работата си днес сутринта — рязко я прекъсна той. — Най-обикновена настройка на радарите.

Думите му поразиха Мари, тя не можеше и не искаше да им повярва.

— Ти не можеш да останеш, нали?

— Знаеш, че не — с известно раздразнение отвърна Рибарят. — Когато ми заповядват, идвам, когато си свърша работата си отивам.

* * *

Напразно Мари се опита да върне времето назад, то бе изтекло между пръстите като вода или ситен пясък. Небето бавно се стъмняваше, надникнаха звездите, задуха прохладен и свеж нощен вятър. До пристана се поклащаше на вълните готовия за отплуване кораб. Клайв се приближи до Мари и изглеждаше особено бледен, макар това да бе предизвикано от светлината на силния прожектор. Очите им се срещнаха.

— Аз няма да плача — промълви смело девойката.

Той нетърпеливо, но нежно я прегърна.

— Мари, ти знаеш, че не бива така. Съвземи се. Намери си някой друг и бъди щастлива с него.

— Добре, аз ще си намеря друг и ще бъда щастлива — послушно отвърна момичето.

Той я погледна объркано, наведе се и я целуна, но не срещна отговор. Като се сбогува, той бързо изтича нагоре по трапа, скочи на палубата и гласът му се сля с общия весел хор на прощалните възгласи.