Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 16

— Сладникавата Сюзи — промърмори някой.

Тя чу и потръпна. Огледа се да седне някъде. Свободно място нямаше. Никой не помръдна. Попреместих се на една страна.

— Ето тук — казах й.

Погледна ме втренчено.

— Това е доктор Делауер — осведоми я Джулиън. — Алекс. Той вече стоически е изтърпял обредите и ритуалите на този факултет и ето го цял невредим.

Усмихна се едва забележимо, седна до мен и подгъна крака под себе си. За миг се показа белият й скут. Тя издърпа роклята над коленете си. Платът се опъна над нейния бюст и подчерта изяществото му. Очите й бяха огромни и светли, среднощно сини, тъмните зеници се сливаха с ирисите.

— Съжалявам, че закъснях — изрече със сладък и мек гласец.

— Ами, нищо ново — каза Сивокосата.

— Някой друг да представи нов случай? — попитах аз.

Никой не отговори.

— Ами Шарън? — откликна Конската опашка, като се хилеше към новодошлата. — Ти нищо не си споделяла с нас през целия семестър, Шарън.

Чернокосото момиче поклати глава.

— Наистина нищо не съм подготвила.

— Какво толкова за подготвяне? Просто хвани един случай, дай ни шанс да се възползваме от твоята мъдрост.

— Най-малкото от мъдростта на Пол — каза Джулиън.

Хихикания, кимане в знак на съгласие. Тя започна да си дърпа възглавничката на ухото. Обърна се към мен в търсене на отдушник.

Внезапното споменаване на Круз ми помогна да си обясня напрежението, съпътстващо нейната поява. Независимо от терапевтичните му способности, този научен ръководител бе позволил неговата група да бъде отровена от духа на фаворизирането. Аз обаче бях назначен да помогна, а не да се справям с този проблем.

Попитах я:

— Ти въобще изявявала ли си се този семестър?

— Не. — Притесни се.

— Имаш ли случай, който би искала да обсъдиш?

— Аз… предполагам, да.

Хвърли ми поглед, изпълнен повече с тъга, отколкото с обида, сякаш казваше: „Нараняваш ме, но вината не е твоя“.

Малко потресен, все пак допълних:

— Тогава започвай, моля те.

— Мога да разкажа за една жена, с която се срещам от два месеца. Тя е деветнадесетгодишна второкурсничка. Първоначалните тестове показаха, че се намира в границите на нормалното във всяко отношение, според скалата MMPI за депресии малко надхвърляше показателите. Приятелят й е последен курс. Срещнали се още през първата седмица на семестъра и оттогава започнали да ходят. Тя сама се обърнала към Консултативния Център, защото възникнали проблеми в отношенията им…

— От какво естество? — попита Сивокосата.

Шарън се позамисли.

— Не съм сигурна ти какво…

— Чукат ли се? — попита Уолтър Конската опашка.

Шарън се изчерви и заби поглед в килима. Старомодно изчервяване. Въобще не можех да си представя, че все още съществува. Няколко студенти се почувстваха неудобно заради нея. Останалите сякаш се забавляваха.

— Правят ли го? — натисна я Уолтър. — Чукат ли се?

Тя хапеше устни.

— Да, имат такива отношения.

— Колко често?

— Наистина не съм си водила записки…

— Защо не? Тази подробност би могла да се окаже важна за…

— Престанете — казах. — Дайте й шанс да завърши.

— Тя никога няма да стигне до края — каза Сивокосата. — Това вече сме го слушали — гранична степен на дефанзивност. Ако не се противопоставим, да го прережем от корен, ще се въртим в омагьосан кръг цял час.