Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 12

— Смятах днес да подхвана работата — казва той. — Но май за нищо не мога да си събера ума.

— Може пък да издържи, докато я оберете — викам.

— Ако е рекъл Господ — отвръща той.

— Бог да ви даде утеха — пожелава Кора.

Ех, ако Каш работеше тъй прилежно и в моя обор. Докато минаваме край него, той вдига поглед.

— Не разчитай на мен тая седмица — казва.

— Нямам бърза работа — отговарям. — Когато успееш.

Качваме се на каручката. Кора намества кутията с кифлите в скута си. Ще завали, твърдо.

— Не знам какво ще прави — казва Кора — Наистина не знам.

— Горкият Анс — съчувствам му. — Повече от трийсет години тя го ръчка да работи. Изглежда, й е дошло до гуша.

— Според мен ще го юрка още трийсет — отсича Кейт. — Ако не тя, ще си намери друга, преди още да приберат памука.

— Така Каш и Дарл ще могат да се оженят — обажда се Юла.

— Жал ми е за малкия — терзае се Кора. — Горкото диваче.

— Ами Джуъл? — обажда се Кейт.

— И той може — казва Юла.

— Хм — продължава Кейт. — Като нищо. Може да го направи. Мисля, че на доста момичета тук не им се ще да видят Джуъл вързан. Е, излишно се тревожат.

— Стига, Кейт! — смъмря я Кора. Каручката затрополява. — Бедното диваче — мърмори си Кора.

Тази нощ ще се извали. Да, сър. Трополи ли тъй каручката, значи времето адски е пресъхнало. Но му идва цярът. Не ще и дума.

— Трябваше да вземе кифлите, щом ги е поръчала! — негодува Кейт.

Анс

Проклет да е пустият му път! Че и дъжд се задава. Седя тука, същински ясновидец, и виждам как ще се спусне зад тях като стена и ще ги отреже от обещанието, което съм дал. Пряко сили се мъча да си събера ума, доколкото мога, и да измисля нещо, проклети да са пустите му момчетии!

Стига тука досами вратата ми и всяка напаст, плъзнала по света, задължително я намира. Казвах на Ади, не е на късмет да живееш на път, който води до теб, а тя, женска й работа, ми се дърли: „Ами ставай да се местим тогава“. Та й разясних, че и в туй няма късмет, щото Господ е направил пътищата за пътуване: защо иначе ще ги сложи плоски и легнали на земята. Когато Той иска нещо да е в постоянно движение, създава го дълго като пътя, коня или каруцата, но ако си намисли, че нещо трябва да стои където е, измайсторява го изправено, като дървото или човека. Затуй волята Му никога не е била хората да живеят на път, щото, питам, кое пристига първо някъде, пътят или къщата? Да си чувала Той да е турял път до къща? — питам я. Ами не си, казвам, то винаги човекът е този, който не мирясва, докато не тръсне дома си там, дет’ всеки минувач с каруца може да му плювне на вратата, човекът е, който не го свърта и все иска да скочи и да хукне нанякъде, а той го е определил да стои на едно място като дърво или като кукурузено стъбло. Защото ако волята Му е била човекът вечно да се движи и мести, нямаше ли да го направи легнал по корем като змия? Явно щеше.

Да го опънат там, където всяко притаено зло може да го намери и да почука на вратата ми, че на туй отгоре и с данък да ме натоварят. Как само ме накараха да платя, задето Каш си нави на пръста да става дърводелец, той, ако пътят не стигаше дотука, нищо нямаше да си навие; к’во да кажа за падането от покрива на черквата и шестте месеца, дето ръка не можеше да вдигне, а ние с Ади робски да му слугуваме, при тия купища за рязане тука, щом толкоз му е припряло да блъска триона.