Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 4

— Мамо, забравих нещо. Сега идвам — без да обръща внимание на майка си, тя се втурна по коридора в стаята си. Намери в библиотеката книгата, която й трябваше, пъхна я в раницата си и забърза обратно към колата.

— Какво забрави? — попита майка й.

— Една книга, която трябва да дам на Джена — отвърна Емили.

Това беше истина, само дето не каза как е разбрала, че на Джена ще й е нужна книгата.

Петте минути до гимназия „Медоубрук“ минаха без видения, но образът на учениците с дарба и липсващия Картър още се въртеше в главата й. Когато пристигна в училище, Емили се замисли дали да не намери мадам и да й каже. Мадам обаче я учеше да не прибързва. Първо да обмисли виденията си и да ги разгледа, преди да си вади заключения. Не беше сигурна дали това беше правилно — тя виждаше, каквото виждаше и то нямаше да се промени, колкото и да мислеше за него. Мадам обаче беше на друго мнение и Емили реши да изчака до часа за деца с дарби. Може би щеше да получи друго, по-ясно видение.

До обяд нямаше други видения. Тя сложи подноса си на масата до Трейси и седна срещу Джена. Джена се опитваше да накара Трейси да използва дарбата си.

— Госпожа Станфорд винаги копира тестовете през четвъртия час, а ти тогава имаш самоподготовка и няма да изпуснеш нищо. Просто влез в учителската стая и погледни теста, преди да го е копирала. Няма нужда да помниш всичко. Искам само да знам каква ще е темата на есето.

Очевидно спореха от известно време. Трейси изморено поклати глава.

— Това е измама, Джена. Не мога да ти помогна.

— Напротив, можеш — настоя Джена и присви гримираните си в черно очи. — Но няма да го направиш.

— Всъщност, права си — отвърна Трейси. — Не мога да ставам невидима, когато поискам.

— Но ставаш все по-добра — изтъкна Емили.

— Да, но не е никак лесно. Помните ли защо започнах да изчезвам? Защото никой не ме забелязваше. Ако направех опит да кажа нещо на някого, той не ме чуваше. Ако вдигнех ръка в час, учителят не ме виждаше. Дори и собствените ми родители не ми обръщаха внимание. Чувствах се невидима, затова и бях станала невидима.

Джена я погледна с насмешка.

— Вече обаче не се чувстваш невидима, нали? Как тогава все още успяваш да изчезваш?

— Като си припомням как се чувствах преди. Адски е депресиращо и не обичам да го правя. Ако се чувствам самоуверена или силна, или съм в добро настроение, ми е наистина много трудно.

На Емили й стана приятно, че и другите невинаги можеха да разчитат на дарбите си. Трейси не можеше да изчезне просто с едно щракване на пръсти. А Джена, която четеше мисли, не можеше да влиза в съзнанието на абсолютно всички хора. С някои нямаше проблем и те бяха като отворена книга за нея. Не можеше обаче да чете мислите на майка си, на мадам и на Картър, например. А и се оплакваше, че понякога вижда мислите на учениците с дарба, а друг път — не. Съучениците й предпочитаха да не го прави, но Джена си беше Джена и трудно се вслушваше в околните.