Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 5

— Съжалявам, Джена — продължи Трейси. — Знам, че ме мислиш за педант, но не е хубаво да се мами. Защо не учи за теста както всички останали?

Джена се намръщи.

— Какъв е смисълът да учиш всичко, когато можеш да назубриш само онова, върху което ще те изпитат? — После тя светна. — Хей, хрумна ми нещо! Мога да разпитам госпожа Станфорд за теста. Тя ще се замисли за него и аз ще прочета мислите й!

Емили реши, че идеята не е лоша, но Трейси изрази неодобрение.

— Не е правилно, Джена. И това е измама.

Джена сви рамене.

— Учителите са виновни. Нямаше да се налага да мамя, ако не ни даваха толкова много домашни. За вторник имам есе, днес ще изнасям доклад върху една книга… — тя млъкна и грабна раницата си. После бясно започна да рови в нея.

— Върху коя книга? — попита Трейси.

— „Дневникът на Ан Франк“. Забравила съм я вкъщи — тя пусна раницата и погледна отчаяно момичетата. — Не е за вярване. Прочетох цялата книга, написах доклад и отбелязах пасажите, които исках да прочета на глас. А сега съм забравила да я взема.

Емили протегна ръка към своята раница.

— Изненада! — каза тя и й подаде въпросната книга.

Джена я изтръгна от ръката й.

— Леле! Благодаря ти, Ем.

— Как разбра, че книгата ще й трябва? — попита Трейси Емили.

— Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете. Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала.

— Натъжи ме — поправи я Джена. — Не съм плакала.

Трейси поклати нетърпеливо глава.

— Не, как разбра, че ще забрави да донесе книгата в училище?

— Имах видение — гордо заяви Емили.

— Супер! — възкликна Трейси. — Имала си много точно предчувствие.

Джена не се съгласи.

— Не можеш да си сигурна, че си имала видение.

— Защо? — попита Емили.

— Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата, в случай че аз забравя моята. Но не си била сигурна, че ще я забравя.

— Бях сигурна — настоя Емили. — Видях го.

Трейси я подкрепи.

— Емили все по-точно предсказва бъдещето, Джена.

Джена погледна Емили.

— Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още не знаеш как да я използваш.

Джена често говореше така — откровено, без да се съобразява с чувствата на другите. Емили се опита да не го приема лично, но не можа да се въздържи.

— Значи според теб моята дарба е безполезна.

Трейси беше много по-мила.

— Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и да не успяваш да контролираш дарбата си, но определено имаш напредък — тя погледна Джена, сякаш настояваше Джена да потвърди думите й.

— Да, май ставаш малко по-добра — рече Джена.

Това не беше кой знае какъв комплимент и не накара Емили да се почувства по-добре. Изпита облекчение, когато Трейси смени темата.

— Как са нещата у вас? — обърна се Трейси към Джена.

Джена сви неопределено рамене, но се усмихна и отвърна:

— Горе-долу — тя се стараеше никога да не звучи прекадено оптимистично и в нейната уста „горе-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици, докато майка й беше в болница. Сега обаче майка й си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили се осмели да й зададе въпрос.