Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 21

Междувременно забеляза нещо друго — имаше един непрочетен имейл. Отвори го.

Здравей, Емили. Аз съм — Трейси. Много съжалявам, накараха ме да ти изпратя това писмо. Казаха, че ще ни се случи нещо лошо, ако не го направя. Би ли дошла на ъгъла на улица „Мапъл“ и „Стюарт авеню“ в полунощ тази вечер? Някой ще дойде да те вземе.

Трейси

След това някой беше добавил още едно изречение.

Ела, ако искаш да намериш съучениците си.

И вероятно щеше да попадне в същата опасна ситуация като тях. Само че тя беше виновна за това положение. Знаеше какво трябва да направи.

На слабото осветление тя облече същите дрехи, с които беше по-рано — дънки и зелена тениска. Кафявият пуловер висеше на облегалката на стола. Сложи няколко неща в раницата си — кутийката на контактните си лещи, чифт бельо и четка за зъби. Взе си и часовника.

Надраска набързо бележка и я сложи на леглото си. После излезе и погледна притеснено към полуотворената врата на майка си. С облекчение забеляза, че лампата не свети — значи майка й не беше будна и не четеше. Въпреки това продължи да се движи тихо. Майка й спеше много леко.

Отвън се спря и се зачуди дали да не вземе колелото си от гаража в сградата. До полунощ имаше достатъчно време и затова тръгна пеш. Трябваха й четирийсет и пет минути да стигне кръстовището на „Мапъл“ и „Стюарт“.

Беше тъмно и тихо — кварталът беше безлюден, също както във видението й. Беше прохладно, може би трябваше да си вземе яке. Във видението й обаче тя не беше с яке.

Зачака. Колкото и странно да беше, не се чувстваше притеснена. Всъщност беше необичайно спокойна. Погледна часовника си. Беше полунощ.

Чу нещо и погледна надолу по улицата. В далечината видя една кола. Не караше много бързо.

Не успя да различи цвета на колата, но й се стори съвсем обикновена. Колата намали, когато приближи, и спря. На шофьорското място имаше жена, а до нея седеше мъж. Лицата им бяха в сянка, но платиненорусата коса на жената беше много светла и се виждаше ясно.

Жената заговори със спокоен, но твърд глас:

— Влизай, Емили.

И тя влезе в колата. Знаеше, че в тази ситуация точно това трябваше да направи.

5

Джена нямаше търпение да говори с Кен и когато го забеляза на стъпалата на входа на училището, забърза към него. Тя обаче стигна до стъпалата и спря. Беше познала кой е с него и нямаше начин да говори с Кен точно в момента. Беше с две момчета, и двамата бяха изтъкнати спортисти. Дори и Джена, която не си падаше по спорта, знаеше, че са капитани на баскетболния отбор на „Медоубрук“. Беше виждала как ги представят и поздравяват (заедно с капитаните на отборите по ръгби, футбол и бейзбол) на задължителните за всички ученици събирания.

Джена имаше твърдо мнение за спортистите — според нея бяха глупави и скучни, без изключения. Емили и Трейси все й казваха, че това е изкуствено наложен стереотип и няма как да важи за абсолютно всички спортисти по света, но Джена беше категорична. В никакъв случай не можеше да говори с Кен пред тях.

Не разбираше защо Кен се движеше в техните среди. Да, знаеше, че преди тя да дойде в „Медоубрук“, той е бил спортист. Емили й беше казала, че бил капитан на отбора по футбол, но че получил сериозна травма в някаква катастрофа. Всъщност, според Емили, именно след инцидента той беше развил дарбата си. Кен беше симпатичен — не беше скучен и определено не беше глупав. Може би наистина мнението й беше повлияно от наложения стереотип.