Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 19
Мерилин Кей
Емили опита. Направи всичко възможно. Главата й вече не само я болеше, а направо пулсираше от болка. Нещо се случи. Започна да се появява неясен образ…
През болката Емили успя да промълви:
— Виждам го, виждам го.
— Къде е той? — попита мадам.
— Тук. Той е тук, в стаята, на чина си.
— А другите? — продължи настоятелно мадам. — Къде са те?
Главата й щеше да се пръсне. Емили избухна в сълзи.
— Не знам. Не знам.
Едва забеляза, че Джена застана от едната й страна, а мадам от другата. Докато я извеждаха от стаята, мадам каза нежно:
— Съжалявам, Емили. Не трябваше да те притискам. Ще те изпратя в лекарския кабинет и ще извикам майка ти. Джена, би ли отишла с нея?
Малко по-късно Емили лежеше на леглото в лекарския кабинет и училищната сестра се обаждаше на майка й по телефона. Не след дълго майка й се появи на вратата.
— Обадиха ми се да дойда. Скъпа, добре ли си? — тя отиде до леглото и сложи ръка на челото на Емили. Емили внимателно махна ръката й.
— Нямам температура, мамо.
— Стана й лошо в час — заяви Джена. — Според мадам е най-добре да се прибере.
Майка й стисна устни.
— В кой час? В онзи глупавия?
— Мамо! — Емили отправи извинителен поглед към Джена.
— Няма проблеми — промърмори Джена. — Трябва да вървя.
Майката на Емили дори не си направи труда да й благодари, че беше помогнала на Емили. Беше повече от разстроена.
— Вече няма да посещаваш тези часове — заяви тя в колата по пътя за вкъщи. — Изобщо не ти помагат, само става по-зле. Сега затвори очи и се отпусни. Като се приберем ще ти дам аспирин.
Емили изпита благодарност, че я остави на мира. Имаше много неща, за които да мисли.
Веднъж се беше опитала да каже на мадам за виденията и трябваше да пробва отново. Мадам обаче все повтаряше да се опитва да ги интерпретира, да ги разглежда внимателно, но не и как да го прави. Нима беше глупава? Или мързелива? Сега имаше чувството, че беше получила дарба, която не заслужаваше. Картър, Трейси, Мартин и Сара… Предвид дарбата на Емили, тя би трябвало да не им позволи да изчезнат така. Само ако беше работила по-усилено, ако беше разгадала виденията… Отново я заболя главата, но се зарадва на болката. Заслужаваше я. Досега не се беше чувствала толкова виновна.
Когато се прибраха, майка й й даде хапчета и тя ги глътна, макар да знаеше, че няма да помогнат. Те обаче малко я успокоиха и може би затова получи видение.
Видя себе си през нощта на едно кръстовище. Успя да прочете имената на улиците — „Мапъл“ и „Стюарт авеню“. Беше с дънки, зелена тениска и кафяв пуловер. Беше сама.
Една кола спря. На улицата нямаше лампи и не успя да различи цвета на колата, но беше съвсем обикновена, нямаше нищо особено. На шофьорското място седеше жена, а до нея имаше мъж. Косата на жената беше руса — сигурно беше много светла, след като видя цвета в тъмното.
Единият от двамата каза нещо. Емили не чу думите, но видя как Емили във видението се качи в колата. После образът избледня.
Емили седна.
