Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 6

— Поне аз не видях. Което не значи, че не ни наблюдават. Би ли се обърнал, ако обичаш.

Анахо прокара дългите си пръсти по куртката му.

— Така и предполагах — показа му малко черно копче. — Сега вече знаем кой те следи. Това познато ли ти е?

— Не. Но предполагам, че е някакъв вид предавател.

— Дирдирско устройство за лов, закрепва се върху дивеча, когато ловецът е млад и неопитен или стар и уморен.

— Значи дирдирите се интересуват от мен?

Лицето на Анахо се издължи, устата му увисна, сякаш бе опитал на вкус нещо кисело и неприятно.

— Очевидно събитията в Ао Каха са привлекли вниманието им.

— Какво може да искат от мен?

— О, едва ли ще е някой засукан и потаен замисъл. Най-вероятно да те разпитат и убият.

— Значи удари часът да хващаме пътя.

Анахо погледна към небето.

— Не само удари, а и отмина. Предполагам, че в този момент насам вече лети дирдирска платформа… Дай ми това копче.

Покрай тях минаваше нисай с развято наметало, изпод което се подаваха дългите му загорели крака. Анахо притича и направи бързо движение с ръка. Нисаят подскочи изплашено и за миг изглеждаше готов да престъпи ограниченията, наложени от Балул Зак Аг.

Анахо се изкиска доволно.

— Дирдирите доста ще се учудят, когато Адам Рейт се окаже нисай.

— Най-добре да изчезваме, преди да разкрият измамата.

— Съгласен, но как?

— Предлагам да се посъветваме със стария Зарфо Детуайлер.

— За щастие знаем къде да го намерим.

Те заобиколиха пазара и се отправиха към бирарията — порутена къщурка от камъни и прогнили трупи. Днес Зарфо бе седнал вътре, за да избегне глъчката и прахоляка из пазара. Черно нащърбено гърне с бира почти скриваше тъмното му лице. Зарфо беше издокаран с необичайна за него елегантност: червена пелерина, лъснати черни ботуши и черна триъгълна шапка, под която се подаваха белите му коси. Беше понапреднал с бирата и изглеждаше по-заядлив от друг път. Рейт трябваше да положи известни усилия, за да го запознае с проблема. Най-сетне локхарят показа признаци на просветление.

— Сега пък дирдирите, значи! Негодници, тъкмо по време на Балул Зак Аг! Най-добре да помислят дваж какво ще правят, ако не искат да изпитат на гърба си локхарския гняв!

— Като оставим всичко това настрана — махна с ръка Рейт, — как най-бързо можем да напуснем Смаргаш?

Зарфо премигна с подпухнали очи и сръбна юнашка глътка от чирепа.

— Първо трябва да знам къде искате да отидете.

— На Облачните острови или може би в Карабас.

Локхарят повдигна изненадано вежди.

— В Карабас? А мислех, че няма по-луди от локхарите! Знаете ли колцина са опитали да грабнат там богатство? Много! А колко са успели? Да сте обърнали внимание на една голяма и хубава къща в източния край на града, украсена с резбована кост?

— Да, виждал съм я.

— Няма друга като нея в цял Смаргаш — заяви надуто Зарфо. — Разбирате ли каква ви говоря? — той тропна по масата. — Ей, момче. Още ейл!

— Споменах и Облачните острови — припомни му Рейт.

— До там най-лесно ще стигнете през Туса Тала, на Драскадския океан. А как да стигнете Туса Тала? Моторните фургони вървят само до Сиадз, в подножието на платото, не зная да има път надолу през клисурата до брега. Керванът за Зара потегли преди два месеца. Излиза, че ще е най-удобно с въздухолет.