Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 5

Рейт продължи нататък. Заинтригува го един дъгбойски некромант — сбръчкан старец, клечащ зад подноси с мръсни шишенца, купички с мехлеми, шлифовани камъни за усилване на телепатичното въздействие, амулети за влюбване, червени и сини хартиени снопчета, с изписани върху тях готови проклятия. Отгоре се рееха десетина чудновати хвърчила, направлявани от стария дъгбоец по такъв начин, че свиреха някаква тиха и печална мелодия. Некромантът му предложи амулет, но Рейт отказа да го купи. Тогава старецът изригна порой от ядни епитети и накара хвърчилата да му пригласят в писклив дисонанс.

Рейт продължи нататък, навлизайки постепенно в дъгбойския лагер. Девойки с разноцветни шалове и широки поли мамеха с движения и усмивки жарвеги, локхари и серафи, ала се присмиваха открито на горделивите нисаи — с вирнати носове, гърбави като острие на сърп и полирани от слънцето и ветровете. Отвъд лагера се простираше открита равнина и далечни хълмове — черни и златисти на светлината на Карина 4269.

Към Рейт се приближи млада дъгбойка, подрънкваща с украшенията на кръшното си кръстче, и го дари с широка усмивка, разкриваща редките й зъби.

— Какво търсиш тук, хубавецо? Уморен ли си? Ей там е шатрата ми — влез да се освежиш и отдъхнеш.

Рейт отказа поканата и се отдалечи, преди пръстите й, или тези на нейните сестри, да открият краткия път към кесията му.

— Защо се дърпаш? — залепи се за него момичето. — Ама погледни ме де! Не съм ли красавица? Намазала съм си краката със серафски восък, парфюмирах се с мъглива вода, какво повече можеш да искаш?

— Нищо, без съмнение — съгласи се Рейт. — И все пак…

— Елада си побъбрим, Адам Рейт! Ела да си разказваме странни истории.

— Откъде знаеш името ми? — попита учудено Рейт.

Девойката махна с шала към по-малките момичета сякаш бяха досадни мухи.

— Че кой в Смаргаш не знае Адам Рейт, който крачи като илантски принц, а умът му е пълен с чудновати мисли?

— Брей, толкова ли съм известен?

— Ами да. Трябва ли да си вървиш?

— Да, имам среща — и той продължи нататък.

Момичето го изпроводи с крива усмивка, която Рейт намери за обезпокоителна, когато я видя при озъртането си през рамо. На стотина крачки по-нататък Анахо го пресрещна между две сергии.

— Мъжът, боядисан като локхар, остана в странноприемницата. Известно време ни следеше една млада дъгбойка. Тя те заговори в техния лагер, после отново тръгна след теб.

— Странно — промърмори Рейт. Огледа алеята в двете посоки. — И никой друг ли не вървеше подире ми?