Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 175
Джак Ванс
— Все още мога да направя нещо — възрази Рейт. — Да сляза след нея.
— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!
— Веднъж вече се върнах.
— Прищявка на съдбата.
Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:
— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.
— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.
— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.
— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.
Анахо размаха в почуда ръце.
— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?
— Утре — отвърна Рейт.
— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?
— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.
Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.
Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.
Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.
— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.
— Да, аз съм Адам Рейт.
— Защо ни сигнализираш?
— Вчера вие отведохте моята спътница.
Гжиндра не отговориха.
— Истина ли е, или не?
— Истина.
— Защо го направихте?
— Такава беше уговорката.
— Къде я отведохте?
— На мястото, където ни бе поръчано.
— Къде е това място?
— Нататък.
— Имате ли уговорка за мен?
— Да.
— Чудесно — отвърна Рейт. — Вървете напред. Аз ще ви последвам.
Гжиндра се посъветваха шепнешком.
— Не сме съгласни — възрази единият. — Не обичаме, когато вървят след нас.
— Е, този път ще трябва да се примирите — засмя се Рейт. — В края на краищата, нали ще изпълните уговорката.
— Така е, ако всичко мине добре. Но откъде да сме сигурни, че няма да ни застреляш в гръб?
— Нямам подобно намерение — увери ги Рейт. — Единственото, което искам, е да открия моята спътница и да я върна на повърхността.
Гжиндра го гледаха с равнодушно любопитство.