Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 174

Старецът взе кесията и си тръгна.

— Къде е Траз? — попита изгубил търпение Рейт. — Къде е корабът?

Анахо само поклати глава.

— Не зная.

— Какво?

— Ето какво се случи. Ти беше отвлечен от гжиндра. Айла Гмуреца бе ранен тежко, но не умря. Три дни след събитията неколцина дирдирхора дойдоха за Айла и го отведоха в Стъкления блок. Той хленчеше, дърпаше се, ругаеше и заплашваше, но нищо не помогна. По-късно узнах, че направил страхотно представление по време на лова, държал се като побъркан, тичал презглава, крещял с пълно гърло… Дирдирхората видяха кораба, когато идваха за Айла, уплашихме се, че пак ще се върнат. И тъй като машината бе готова за полет, решихме да я махнем от Сивиш. Аз останах да те чакам. Посред нощ Траз и неколцина техници вдигнаха кораба и отлетяха към едно място… Траз каза, че знаеш кое.

— Кое? — попита Рейт.

— Не ми го каза, за да не мога да го издам, в случай че ме заловят. Само написа „Онмале“ на навеса. Каза, че ще се сетиш къде трябва да идеш.

— Да вървим при склада. Оставих там един приятел.

— Знаеш ли какво означава „Онмале“? — попита Анахо.

— Мисля, че се досещам. Но не съм сигурен.

Върнаха се по същия път.

— Онзи въздухолет все още ли е на наше разположение? — попита Рейт.

— Да, дистанционното е у мен. Не виждам защо да не можем да го използваме.

— Значи положението не е чак толкова лошо… Междувременно, преживях доста интересни неща — той разказа на Анахо част от приключенията си. — Избягах от Убежищата. По някое време започнаха да ме преследват двама гжиндра. Може би бяха наети от кхорайците или пнумите са ги пратили подире ни. Видяхме други гжиндра в Урманк, които се качиха с нас на борда на „Ниахар“. Предполагам, все още са на Сасчанските острови, но не съм сигурен. Оттогава никой не ни е преследвал, но въпреки това ми се ще да напуснем Сивиш час по-скоро.

— Готов съм да тръгна веднага — увери го Анахо. — Всеки миг късметът може да ни изневери.

Най-сетне стигнаха складовете на Гмуреца. Рейт спря. Изглежда, се бе случило това, от което се бе опасявал подсъзнателно. Вратата на канцеларията зееше. Рейт хукна нататък, следван от Анахо.

Нямаше и следа от Зап-210 — нито в канцеларията, нито из складовете.

Точно пред вратата на канцеларията почвата бе съвсем мека и там се виждаха отпечатъци от боси крака.

— Гжиндра — поклати глава Анахо. — Или пнумеци. Не може да са други.

Рейт плъзна поглед над застиналите в мълчание солници. Какво да правят? Накъде да вървят, за да я търсят? Ами Траз, космическият кораб, завръщането на Земята? Рейт се отпусна уморено върху един празен сандък. Анахо го наблюдаваше с тъжно, издължено лице, като застаряващ, изгубил славата клоун. Накрая произнесе с мрачен глас:

— Най-добре да тръгваме.

Рейт разтърка чело.

— Почакай малко. Трябва да помисля.

— Какво толкова има да мислиш? Щом е в ръцете на гжиндра, значи е изчезнала безследно.

— Това ми е ясно.

— Не можеш да направиш нищо.

Рейт погледна към хълмовете.

— Сигурно ще я отведат под земята. А след това ще я хвърлят в бездната. Безсилен си да я спасиш, така че по-добре я забрави. Траз ни чака при кораба.