Читать «Диво цвете» онлайн - страница 4
Джон Уиндъм
— Защо да е опасно? — попита Фелисити и госпожица Симпсън й обясни популярно за въздействието на гама-лъчите върху живата материя.
След няколко седмици търсачите си отидоха доволни. Не бяха открити следи от радиоактивен кобалт, махнаха постовете, но оградата си остана — просто като граница на участъка, който една година не трябва да се обработва.
И ето — от грохота, от огъна, от разрушенията, от радиацията се бе появило това прекрасно цвете. Фелисити продължи да му се наслаждава, после погледна празните чинове, където доскоро седяха розовобузести деца.
— Сега разбирам — промълви тя на пустотата. — Излиза, че твърде слаба е моята Вяра.
* * *
Госпожица Фрай не искаше да иди сама до мястото на катастрофата. Затова помоли Мариел да я съпроводи в събота и да й покаже точно мястото, където растат тези дивна цветя. Когато пресякоха ливадата и наближиха ограденото място, видяха самотен мъж в джинси и с риза, който сякаш току-що смъкваше от раменете си тежък метален цилиндър. Фелисити го разпозна — беше малкият син на фермера Хоукинс.
— Трудна работа е да мъкнеш на рамо три галона хербицид в тая горещина — сякаш се извини той, бършейки потта от лицето си.
Фелисити погледна надолу. Сред разните плевели видя няколко от онези цветя — вече смазани от металния цилиндър.
— О! — възкликна Мариел. — Вие сте ги унищожили, а ние дойдохме точно за тях…
— Вземете си, нямам нищо против — отвърна момчето.
— Но ние искаме да ги откопаем с корените, за да ги присадим — обясни момиченцето през сълзи. — Те са толкова красиви!
— Така е — рече момчето, — но сте закъснели, аз вече ги напръсках. Не бива да се размножават и да заплевяват градината. Но букет можете да си наберете. Хербицидът не е отровен, състои се от някакви хормони, които спират развитието на растенията и те загиват. Страхотни неща измислят днес учените, нали? Никога не знаеш какво ще им щукне в черепите.
Госпожица Фрай и Мариел си набраха по малко букетче от обречените цветя. Все още бяха прекрасни и ароматни.
— Колко са красиви! — повтори Мариел тъжно.
Фелисити я прегърна през раменцата.
— Да, много красиви, но мъртви. Но главното е, че са се появили. Значи ще се появят и някъде другаде. Природата постига своето.
Над главите им се чу воят на реактивен самолет. Мариел запуши уши с длани, а Фелисити проследи смаляващото се кръстче на фона на смутеното небе. После вдигна букетчето и заплаши нарушителя на спокойствието.
— Това е моят отговор, бандити такива! Това е по-силно от всички ваши взривове и пламъци!
— Аз ги мразя, мразя ги! — каза Мариел, изпращайки с поглед сребристата точка.
— Аз също ги мразя — съгласи се Фелисити, — но вече не страхувам от тях, защото вярвам в силите на Природата. Тези цветя са доказателство. Те са моето оръжие в борбата срещу злото, моят еликсир на живота. Както е казал поетът:
