Читать «Диво цвете» онлайн - страница 3

— Където се разби самолетът ли?

— Да, госпожице.

Фелисити отново се отпусна на стола и заби поглед в цветето. Момиченцето пристъпваше от крак на крак.

— Мога ли да си тръгвам? — попита то накрая.

— Да, да, разбира се — отвърна Фелисити, без да вдигне очи.

Самолетът се беше разбил преди около година, в една тиха лятна вечер, когато и хората, и природата се приготвяха за сън. Разкъса тишината с протяжния си вой. Беше като кръст от сребристо фолио на фона на светлото небе. Въпреки навика да не обръща внимание на самолетите, тогава Фелисити вдигна глава — беше наистина красив, като сребриста нощна пеперуда. Когато започна да прави завой, лъчите на залязващото слънце блеснаха върху крилата му. След това внезапно насред сребристото избухна червеникав пламък и нощната пеперуда престана да съществува. Парченцата блестящо фолио се разлетяха на всички страни и започнаха да падат надолу. Подир най-голямото късче се виеше дим като черен погребален шлейф.

Ужасен трясък оглуши Фелисити. Стори й се, че парчетата падат върху нея. Падна по очи на земята и обви главата и ушите си с ръце в спонтанно желание земята да я погълне. После се чуха удари, земята се разлюля, тя вдигна очи и видя на стотина метра пред себе си изтърбушеното сребристо тяло на въздушния кораб, обгърнато от мятащите се езици на пламъка… Отново заби лице в земята. Не смееше да мръдне, защото очакваше онова да се взриви и се плашеше от металните късове. Продължи да лежи, докато не я прибраха спасителите.

Шок, казаха лекарите. Шок и страх. Оказаха й първа помощ, после полежа у дома няколко дни, за да дойде на себе си. Но видяното продължаваше да се върти в съзнанието й. Виждаше разрушенията, огъня, дима, спомняше си грохота и ударите в земята, оплакваше загиналите и цялата тъпота и безмисленост на света, който допуска да се правят такива неща, а те ще се правят, докато някой ден най-после двете последни критични маси влязат в смъртоносна схватка.

Господи, молеше се тя, — нима и Ти не можеш да ги спреш? Та този свят не е само техен, че да си правят с него каквото си искат! Този свят е и Твой, и мой — един свят на душата, който те рушат със своите мозъци. Моля те, Господи, укроти ги, докато все още има време, както направи, когато смаза тяхната самонадеяност при въздигането на Вавилонската кула. Нима не можеш да го направиш, докато все още има надежда?

Сега, загледана в прекрасното цвете на масата, тя си спомни как се молеше тогава, след катастрофата. Мястото оградиха с тел и поставиха постове, за да не влиза никой. След това мъже в защитни униформи пълзяха по поляната с броячи в ръце, ослушваха се в нещо и търсеха нещо.

Работата е в кобалта, казваха те. Фелисити се изненадваше, че тази красива боя, с която художниците рисуват синьото на морето, може да бъде опасна. Но се оказа друг кобалт, много опасен. Значи учените бяха изпортили и това…

Госпожица Симпсън, учителката по физика, обясни на Фелисити, че кобалтът не винаги е смъртоносен, всичко зависело от дозата. Оказва се, че на борда на самолета е имало оловна кутия с радиоактивен кобалт, предназначен за някаква болница. При взрива кутията се отворила и това било много опасно, затова кобалтът трябва да бъде намерен.