Читать «Диви цветя» онлайн - страница 3

На залез слънце тя спря и приседна край пътя. Стори й се, че повече не може ни една крачка да направи. От болка лицето й побледня, а ръцете и краката изтръпнаха, сякаш някой ги е откъснал от тялото. И преди да разбере какво й става, тя загуби свяст.

Кога го отвори очи, Върн коленичеше до нея, вееше й с шапката си. Тя го погледна в лицето и се постара да се усмихне.

— Защо не ми каза, Нели? Не знаех, че си толкова уморена.

— Не исках да се уморявам. Но просто не издържах.

Върн се вгледа в нея и продължаваше да вее с шапката.

— Как ти се струва, може ли да ни се случи, преди да сме стигнали? — разтревожено попита той. — Кажи, Нели, може ли?

Нели притвори очи, помъчи се да не мисли. От сутринта не бяха минали покрай нито една ферма, покрай нито една къща. Не знаеше колко им остава до първия градец, а сега вече се боеше да си помисли колко им остава и до първата къща. Мисълта я ужаси.

— Нали ми каза, че уж имало още две седмици? Нали, Нели?

— Тъй ми се струваше. Но сега, след това ходене цял ден…

Той изпусна шапката и уплашено се огледа. Не виждаше какво може да стори, но съзнаваше, че още тозчас трябва нещо да направи.

— Не бива да се мотаем — рече той, — трябва да направя нещо.

Вдигна я на ръце и я пренесе от другата страна на пътя. Положи я да легне под един бор, сетне развърза вързопите, сложи куп дрехи под главата й, а с останалите й загърна краката.

Слънцето бе залязло, стъмваше се. Ами сега? Страхуваше се да я остави съвсем сама тук, в гората, но разбираше, че трябва да потърси помощ.

— Върн! — обади се тя и протегна ръка да го докосне.

Той сграбчи ръката й, стисна я, погали я.

— Какво има, Нели?

— Страх ме е, ще се случи… ще се случи… ей сега ще се случи! — гласът й отпадна и очите й се затвориха, преди да довърши.

Върн се наведе и видя, че устните й са останали без капка кръв, а лицето — бяло, по-бяло лице никога не бе виждал. Тялото й се напрегна и тя прехапа устни да не извика от болка.

Върн скочи и се завтече към пътя. Огледа се вдясно, вляво. Нощта бе паднала тъй неусетно, че не можа да различи ниви ли вижда, или голи поля — това би му подсказало дали наблизо има хора. Не се виждаше ни къща, ни човек.

Върн се върна тичешком при Нели.

— По-добре ли си сега?

— Да можех да поспя поне малко, струва ми се, ще ми стане по-добре.

Той се отпусна до нея и я прегърна.

— Да зная, че няма да те е страх, ще ида да потърся някоя къща, да взема я кола, я нещо друго — да те пренесем Не мога да те оставя тук, на земята, цяла нощ.

— Ами ако не се върнеш… навреме! — неистово извика тя.

— Ще бързам колкото сили държат. Ще тичам, само да намеря някого!

— Ако се върнеш до два-три часа, ще издържа. Но забавиш ли се повече, няма да изтрая сама.

Той се изправи.

— Отивам!

Върн се втурна по пътя с всички сили. Спомни си как бе молил да ги оставят в къщата още малко, да не тръгва Нели в това състояние. Единственият отговор, дори след като обясни за Нели, бе поклащане на глава. Видя, че е безсмислено да се моли. Изхвърлиха го, а той не можеше нищо да стори. Бе сигурен, че има да взима пари за своята реколта тази есен — може би няколко долара, — но каква полза да си ги иска. Прибра се в къщи с ясното съзнание, че трябва да напуснат. Хукнал презглава, Върн се препъна и падна на пътя.