Читать «Диви цветя» онлайн - страница 2

— Нима това не го интересува, Върн?

— Мисля, че му е все едно, Нели.

Нели се изопна, трепна; тялото й се вдърви като че изведнъж е загубила всякакъв контрол над себе си.

— Но нали на теб не ти е все едно, Върн?

— Боже мой, не! Сега това е всичко, друго не ме интересува. И ако нещо се случи…

Те лежаха дълго в обятията си, а мислите им ги връщаха все по-близо до действителността.

Нели стана първа. Върн не разбра колко бързо бе минало времето — Нели бе вече излязла от стаята. Върн скочи от леглото, облече се и дотича в кухнята да запали печката. Когато тя се разпали, Нели вече белеше картофите.

На закуска много не приказваха. Трябваше да се местят, трябваше да се преместят още днес. Не им оставаше нищо друго. Покъщнината не беше тяхна, а дрехите им бяха толкова малко, че пренасянето съвсем нямаше да ги затрудни.

Докато Нели измие съдовете, Върн стегна багажа. Не беше кой знае каква работа — трябваше само да свърже в един вързоп своите панталони и ризи, дрехите на Нели — в друг, и да потеглят.

Когато се приготвиха да тръгват, Нели спря на дворната врата и се обърна да погледне къщата още веднъж. Не съжаляваше, че напускат това място, макар тук да беше единственият им общ дом, който са имали досега. Къщата бе тъй разнебитена, че сигурно след някоя и друга година щеше да рухне. Покривът течеше, една от стените се беше изместила от подпорната си греда, а верандата бе хлътнала до земята.

Върн я дочака. Тя се извърна от къщата — в очите й блестяха сълзи — и не погледна повече назад. На първата миля пътят правеше завой и боровете скриха къщата от погледа им.

— Къде отиваме, Върн? — през сълзи го попита тя.

— Просто ще вървим, додето намерим нещо — отвърна той. Знаеше много добре — това знаеше и тя, — че в този край на боровете и пясъка фермите и къщите понякога се намират на десет-петнайсет мили една от друга. — Нямам представа къде ще спрем.

Повлякла нозе в песъчливия път, тя усети край себе си уханието на последните летни цветя. Те се криеха в шубраците и буренака и тя все спираше за миг да ги открие край пътя. Върн продължаваше нататък и ненамерила цветята, които диреше, тя хукваше да го настигне.

Следобедът преваляше, когато стигнаха някакво поточе. Тук беше сенчесто и прохладно. Върн й намери място да легне, събра купчина сухи борови иглици, олющи от дърветата шепа мъх да й подложи под главата и я събу — да си починат краката й. Донесе й вода — тя миришеше на листа и на тревите, които се къпеха в поточето, но беше студена и бистра. Още не сръбнала, тя заспа.

Върн я събуди късно.

— Спиш вече два-три часа, Нели. Какво мислиш, можеш ли до мръкнало още малко да повървиш?

Тя се надигна, обу си обувките и тръгна подире му към пътя. Щом се изправи на нозе, усети, че й се вие свят. На Върн не биваше да казва — не искаше да го тревожи. При всяка крачка я прерязваше болка. Понякога беше едва поносима — Нели хапеше устни и свила юмруци, чупеше пръсти, — но продължаваше да върви след него, като се криеше от погледа му — да не разбере.