Читать «Диви цветя» онлайн

Ърскин Колдуел

Диви цветя

С изгрева на слънцето присмехулникът, който цяла нощ, кацнал на върха на покрива, пълнеше ясния хладен въздух с песните си, отлетя. Настана тишина — дълбока и тайнствена като равната песъчлива земя, която се простираше наоколо въз всички посоки, на мили далеч. Вечерните сенки се разместиха по белия пясък под дърветата и край стълбовете на оградите и разстлаха по земята дантелената мрежа на клоните и разкривените дъски на стоборите.

Слънцето изгря — подскачаше и се люлееше, втурнало се нагоре, сякаш страшно бърза да се издигне над върховете на боровете, та да освети цялата равнина — от тук, чак до Зализа.

Стаята, в която спяха, беше светла и топла. Нели се събуди още с отлитането на присмехулника. Лежеше настрана, мушнала ръка под главата си. Другата й ръка, отметната нагоре, бе отпусната върху възглавницата. Клепачите й потрепериха. Сетне застинаха. И после отново трепнаха — бързо, десетина пъти едно след друго. Търпелива както винаги, тя зачака Върн да отвори очи.

Снощи Върн се прибра късно, но не я разбуди. Бе го чакала, но по едно време тъй много й се доспа, че очите й се затвориха преди да се е върнал.

Тъмнокосата глава на възглавницата до нея изглеждаше уморена и безсилна. Дори насън челото на Върн леко се бърчеше над носа. В ъглите на очите му кожата беше по-тъмна Тя предпазливо се надвеси над него и го целуна по бузата. Искаше й се да обхване главата му с две ръце, да го притегли към себе си и притиснала мургавата му глава, дълго, дълго да го целува.

Клепачите й неволно трепнаха пак.

— Върн — тихо прошепна тя, — Върн!

Той бавно отвори очи и моментално ги затвори.

— Върн, мили! — Сърцето й неудържимо затупа.

Върн извърна лице към нея и намести глава между ръката и гърдите й. Най-после тя усети дъха му в шията си.

— О, Върн! — полугласно рече тя.

Осъзнал, че го целува по очите, по страните, по челото, в устата, сега вече Върн се пробуди и я потърси с ръце. Притиснаха се плътно.

— Какво ти каза той, Върн? — попита го тя; не можеше повече да чака. — Какво, Върн? — Той отвори очи, едва сега разсънил се напълно.

По лицето му тя прочете думите, които трябваше да изрече.

— Кога, Върн?

— Днес — каза той, отпусна клепачи и отново се сгуши в нейната топлина.

Като чу това, устните й потрепериха. Не можа да се овладее.

— А къде ще се преместим, Върн? — попита тя като малко дете и погледна устните му за отговор.

Той поклати глава, притисна се силно в гърдите й и замря, долепен до нейното тяло.

Дълго лежаха неподвижни. Ранното есенно слънце стопли стаята и в нея отново стана душно като през лятото. От излющения перваз на прозореца горещината плъпна нагоре на трептящи малки талази. До настъпването на зимата щеше да има още малко лято.

— А ти каза ли му? — обади се Нели. Не се доизказа и наведе поглед. — Каза ли му за мен, Върн?

— Да.

— А той?

Върн не отговори. Свря глава в гърдите й и се вкопчи о нея, сякаш търсеше онзи сок, който би върнал силите в тялото му, за да се изправи след малко в голата стая.

— Той нищо ли не каза, Върн?

— Само това, че не можел нищо да стори. Не помня точно какво рече. Но разбрах какво искаше да каже.