Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 8

Кенеди се бе надигнала със знак, че ще отиде да вземе кафе и за двама им. Ужасно й се искаше да прекъсне словоизлиянията му. Но Гасан отхвърли любезното й предложение. Забърза към щанда и когато се върна, на таблата му имаше две парчета морковена торта и две кафета. Очевидно той гледаше на срещата им като на празненство и тя щеше да го остави да се наприказва, преди да й обясни защо я бе повикал тук.

— Е — каза Кенеди, — значи отговаряш за… какво точно беше?

— Колекцията на склад.

— И какво е това?

— Всичко — щастливо отговори той. — Е, почти всичко. По-точно всичко, което не е по рафтовете. Както можеш да предположиш, музейната колекция е огромна. Онази част от нея, която е на разположение на обществеността, представлява приблизително един процент от всичко.

Кенеди се ококори почтително.

— Един процент!

— Брой — ухили се той весело и вдигна костелив пръст. — Един. Остатъкът от колекцията се помещава в над две хиляди квадратни метра складове и струва на музея дванайсет милиона лири годишно за поддръжка.

Кенеди отпи от кафето, но отхвърли изкусителната примамка на тортата. Навремето, когато още работеше в полицията, стресът и физическите усилия я поддържаха слаба, независимо какво ядеше и пиеше. През последните няколко години обаче й се наложи да се научи да се въздържа.

— Сигурно си адски горд — каза тя на Гасан. — Положили са страхотни усилия, за да те привлекат.

Професорът изигра кратка пантомима с престорено скромно въртене на очи и свиване на рамене.

— В известен смисъл това ми се струва нещо като кулминация — призна той. — Винаги съм смятал, че преподаването ми пречи да допринасям достатъчно за науката. Сега… ще ми позволяват, дори ще ме подтикват да публикувам, но въобще няма да имам обществени задължения.

Кенеди се замисли над думите му и си припомни какво беше казала на Изи за кръговете на ада. Идеята да прекара живота си в подземен трезор, без да има причина да излезе навън, правеше безкрайните мръснишки разговори на Изи да изглеждат като земен рай.

— Е — каза тя, заговаряйки най-после по темата, — къде е моето място?

Гасан тъкмо бе лапнал парче торта, осигурявайки й кратката тишина, през която да зададе въпроса си. Той преглътна набързо, за да може да отговори.

— Имаше взлом — обясни най-накрая, като избърса грижливо долната си устна с ъгъла на салфетката. — Преди месец. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти юли.

— В складовете? — попита Кенеди. — А не в самия музей?

Той кимна решително.

— В складираната колекция, за която сега отговарям аз. Който и да е извършил престъплението, е бил много опитен. Успял е да влезе и излезе без и една от алармите да изпищи.

— Откъде тогава знаеш, че е имало взлом? Чакай, позволи ми да отгатна. По празнините по рафтовете?

— Не, не — увери я Гасан. — Всъщност, доколкото знаем, нищо не липсва. Не, открихме взлома няколко часа след като е бил извършен, при това по доста тревожен начин. Взломаджията е оставил нож зад себе си. Един от пазачите го намери на следващата сутрин. Лежеше на пода. И очевидно е бил използван. По острието имаше кръв. След грижливо разследване се оказа, че камерата е записала как взломаджията бяга, като се изкатерва през един от панелите на окачения таван.