Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 10

— Това е положение, което наследих — предпазливо каза той. — Имаше полицейско разследване, но не бе особено сполучливо. Проникването в помещенията не е престъпление, освен ако има щети, а това беше единственото престъпление, което можехме да докажем. Разследването замря и музеят се примири. Вече бяха решили, че ще е по-разумно да се отнесем по-дискретно към въпроса. Мерилин Милтън настоя, че попечителите на музея искали аз лично да се справя с проблема, при това без участието на официални агенции.

Кенеди се усмихна.

— И ти се сети за мен?

Гасан отговори на усмивката й.

— Най-неофициалната личност, която познавам.

— Добре — кимна тя. — Ще се наложи да заговоря за пари, защото…

— Разбира се! — възкликна Гасан. — Извини ме, че не споменах за това по-рано.

Той бръкна в джоба си, извади лист хартия и го плъзна по масата към нея. Беше чек на нейно име от банковата сметка на „Валидъс Тръст“. Отпечатаната сума възлизаше на двайсет хиляди лири. Кенеди се вторачи в четирите нули. Фактът, че пред тях имаше и друга цифра, веднага разграничи тази работа от предишната й.

— Приемлива ли е сумата? — попита Гасан.

— Да — прямо отговори тя. — Напълно. Но бих искала да определим условията на договора ми. Не се обиждай, но задача номер три — намирането на взломаджията — може да се окаже непосилна, ако не успея да се сдобия с други следи към него. Не искам да работя по този случай цял живот. Нито пък да ми се наложи да връщам парите.

— Това е съвсем логично. Мерилин отбеляза, че това е заплащане за четири седмици от времето ти, което ще е посветено изключително на нас, ако това е възможно. Но ако имаш други случаи…

— Нямам други случаи. Това бяха дивотии.

— Е, бива те в дивотиите.

— Благодаря. На кого ще докладвам?

— Ще докладваш на мен, а аз — директно на борда на музея и на „Валидъс“. Те са нещо като мои посредници и музеят няма проблеми с това. Що се отнася до правомощията ти, предлагам да ти дам пълномощно. Така ще можеш да правиш всичко, което мога и аз. Да говориш с персонала. Да обикаляш цялата сграда. И да имаш пълен достъп до информацията.

— И да се консултирам с хора извън музея?

Професорът сви устни.

— Когато е подходящо. И стига да се поддържа пълна дискретност. Мисля, че това е разумно условие.

— Напълно. Ще поема работата.

— Радвам се да го чуя.

Гасан размаха ръце във въздуха, изглеждаше готов да се наведе и да я прегърне.

— Добре — каза Кенеди, като предотврати действията му, — искаш ли да ми покажеш местопрестъплението?

— Разбира се.

Професорът стана и й махна да го последва.

3.

Представата за музейните складове, която се въртеше в главата на Кенеди, беше много романтична. Беше си представяла подземни коридори с готически тавани и ултрамодерни стоманени врати като тези на банковите трезори. Или пък гигантският склад от първия филм с Индиана Джоунс, с безкрайни чудеса, подредени в еднакви сандъци — пещерата на Аладин в камуфлажни цветове. Действителността се оказа много по-прозаична. Главното складово помещение дори не се намираше в музея, а беше в съвсем отделна сграда, Райгейт Хаус, на улица „Сейнт Питър“ в Излингтън, на десет минути път с такси. Кенеди се зачуди за миг защо Гасан въобще я бе повикал в Британския музей, но отговорът бе очевиден. Той искаше да се похвали с добрия си късмет и с престижната си нова работа и явно смяташе, че Големият двор е по-подходяща сцена от мястото, към което се бяха отправили сега.