Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 228

Нахир се опита да проговори.

Диема коленичи до него.

— Нахир — каза тя.

Устните му се задвижиха, но звуците, които излязоха от тях, бяха неразбираеми.

— Бер Лусим — подтикна го Диема. — Къде е?

Здравото око на Нахир се завъртя към ямата, а пръстът му потръпна два пъти. Диема се накани да стане, но ръката му се удари в нейната. Той се опита да я хване за ръка, но пръстите му не изпълняваха командите на мозъка му.

— Прекалено… бърз… — прошепна Нахир. — Прекалено… бърз… да… — Той си пое дъх дълбоко и опита отново. — Не… бий. Прекалено…

— Ще се върнем скоро — каза Диема, вторачена в здравото му око, което бе ококорено от непознати досега ужас и шок.

Тя съблече коженото си яке, сгъна го и го пъхна под главата на Нахир. Кенеди се приближи до ръба на ямата, пое си дъх стреснато и скочи вътре.

— Ще се върнем скоро — повтори Диема. — Ще доведем помощ.

Или пък мястото ще бъде превърнато в прах от десетте килотона експлозив, помисли си тя. При всички положения Нахир нямаше да страда дълго.

Тя отиде до ямата и разучи вътрешността й, преди да слезе долу предпазливо. Кенеди бе намерила Тилмън, подпрян в единия ъгъл на изкопа, и проверяваше състоянието му. Лицето му бе омазано с кръв, той беше в безсъзнание, но раните му не изглеждаха така страшни като тези на Нахир. Поради слабостта си не бе представлявал такава опасност като Предвестника.

Кенеди отвори уста да заговори, но Диема я смълча с вдигната ръка и й посочи отворената врата. Хедър кимна, докосна бузата на Тилмън с пръст и го целуна по главата. После се изправи.

Диема извади китайския полуавтоматик от колана си и понечи да предложи деветмилиметровия от кобура си на Кенеди, но тя мина покрай нея, като се движеше бавно, за да намали жвакащите звуци от краката си, и взе падналия пистолет на Тилмън. Провери го внимателно, усмихна се доволно и кимна на Диема. Беше готова.

Тръгнаха към вратата, като се движеха далеч една от друга. Застинаха неподвижно и се вслушаха.

Два мъжки гласа водеха сериозен, макар и странен разговор някъде долу.

— Той е парче хляб — каза гласът на Бен Ръш.

— Господ е хляб. Само глупаците отричат това — отговори другият глас.

Имаше седем дървени стъпала, опасно хлъзгави, тъй като бяха изцапани с мазната кал от ямата. После краката на Ръш стъпиха на мръсен, но сух цимент.

Над главата му се чу изщракване, последвано от проблясването на луминесцентни лампи. Той примигна и закри очи, когато тъмнината около него внезапно засия по-ярко от слънцето.

Стоеше в широка стая с нисък таван, укрепен с груби дървени греди. Навсякъде около него имаше огромни чували с тор, които се издигаха чак до тавана. Изглеждаха напълно еднакви и на всеки бе написано: „Експлозив C₈(NO₂)₈“.