Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 226

Серия светкавични размахвания на сиката принуди Нахир, който вече можеше да се защитава само с една ръка, да отстъпи назад и да отдалечи Бер Лусим от обсега на Тилмън.

Тилмън се препъна след него. Ръш, който до този момент бе стоял замръзнал в шок, се стегна достатъчно, за да изкрещи:

— Лио, недей!

Хвърли се напред, но в трите секунди, които му бяха нужни да стигне до него, се случиха много неща.

Бер Лусим се закова на място и остави Тилмън да го халоса силно по главата. Предвестникът не изглеждаше особено засегнат от удара и в същото време заби лакът в гърлото на Тилмън.

Нахир нападна отчаяно, но Бер Лусим блокира атаката, после преряза другата му китка, сякаш му се подиграваше.

Нахир се скова, а по лицето му се изписаха болка и тревога. Бер Лусим се наведе и го ритна в корема, после заби сиката в едната страна на главата му. Острието в черепа на Нахир издаде звук като от сатър, разцепващ диня.

А Бер Лусим все още имаше време, преди Ръш да стигне до него, да завърти ножа си и да го насочи към гърдите на младежа. Ръш се закова на място, а острието докосна кожата му, след като преряза ризата му, сякаш въобще я нямаше.

— Помисли малко — спокойно каза Бер Лусим, когато Нахир се просна на земята в цял ръст, а Тилмън падна на колене. — Те поне имаха оръжия, а ти нямаш нищо. Но ако искаш, заповядай.

Тилмън се мъчеше да намери падналия си пистолет. Бер Лусим го срита в лицето с жестока сила и го запрати в ямата. Все още държеше ножа под същия ъгъл, но имаше един кратък момент, в който Ръш можеше да се измъкне от него и да го нападне. Но той не успя да помръдне. Беше замръзнал на мястото си от ужас и гледаше вторачено неподвижното тяло на Тилмън. Лио лежеше по лице в калта, която покриваше пода на ямата. Ако вече не бе мъртъв, вероятно щеше да се удави или задуши.

Ръш се принуди да се размърда. Обърна гръб на Бер Лусим и скочи в ямата.

Този път не успя да запази равновесие. Просна се по гръб във вонящата кал и запляска в нея безпомощно няколко секунди преди да се завърти и изправи. Изпълзя до Тилмън, хвана го с мазните си ръце и го обърна по гръб. Едрият мъж беше в безсъзнание, но поне дишаше.

Ръш пъхна ръце под мишниците му и започна да го повдига сантиметър по сантиметър към ръба на ямата. Подпря го в ъгъла така, че да не се плъзне отново на пода.

Осъзнаваше присъствието на Бер Лусим над себе си, макар че Предвестникът не помръдваше.

— Много път ли измина? — попита го той.

Незначителен разговор с най-великия убиец.

— Лондон — отговори Ръш. — Будапеща. Ню Йорк. Сигурен съм, че можеш да сглобиш мозайката.

Говореше смело, но гласът му звучеше прекалено пронизително и уплашено дори в собствените му уши. Бер Лусим се засмя, сякаш младежът бе казал нещо смешно, и скочи до него, после го подмина и тръгна към отворената врата.

— Очакваме да вървим в права линия — каза той, като погледна Ръш през рамо. — Не знам откъде идва тази надежда. Опитът би трябвало да ни научи, че в природата няма прави линии. Господ не чертае с линия. Как се казваш, момче?