Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 224

— Но това се забелязва само от определен ъгъл — обясни Ръш, като се опита да прозвучи спокойно и разумно. — И дори под този ъгъл се вижда само когато слънчев лъч попадне право върху него. Замаскирано е.

— Замаскирано срещу аматьори — каза Нахир. — Но не и срещу професионалисти.

— Къде е това място, Ръш? — попита Тилмън.

— В онова празно басейнче.

— Ямата? В задната част на сградата?

— Да. Точно там.

Тилмън го изгледа със съмнение.

— Проверих мястото — каза той. — Заедно с Кенеди. Решихме, че Бер Лусим е разположил там тавите си. Но нямаше и следа от нещо подобно.

Гласът на Тилмън беше по-мил от този на Нахир, но това не утеши Ръш.

— Мамка му! — изрева той. — Не си измислям и не съм тъпак. Знам какво видях. А сега, моля ви, елате и погледнете.

— По-късно — кисело се съгласи Нахир. — Сега нямаме време за това.

Ръш си погледна часовника, който показа, че остават само четирийсет и пет минути.

— По-късно? — повтори той.

Двамата мъже бяха възобновили разговора си и никой не му отговори. Нахир очевидно предаваше на Тилмън онова, за което говореше с Предвестниците в града. Държеше телефона до устата си и минаваше от английски на арамейски и обратно.

— Съжалявам — прекъсна го Ръш. — По-късно не върши работа.

Той дръпна телефона от ръката на Нахир и го метна през парапета.

Изненадата и яростта в изражението на Предвестника бяха адски приятни, но само за секунда. После Нахир се метна върху Ръш и го стовари на земята.

— Да не си откачил? — изсъска той. — Да не искаш да умреш?

— Никой няма да убива никого — тихо се обади Тилмън.

Достатъчно тихо, така че изщракването на предпазителя на беретата му прозвуча оглушително. Добре стана, че той пое юздите на разговора, защото гръклянът на Ръш бе почти смачкан от лакътя на Нахир и той не можеше да говори, нито да си поеме дъх. Лицето му бе притиснато в чакъла, а той нямаше представа как се бе озовал там. Никой от крайниците му не можеше да помръдне.

— Прибери оръжието — обърна се Нахир към Тилмън. — Или това ще приключи зле.

— Ще го прибера с радост — отвърна Тилмън. — Но пусни хлапето. То просто се опитваше да привлече вниманието ни.

— Е, успя да привлече моето. И мога да прекърша врата му, независимо дали ще стреляш по мен, или не.

— По-разумно е да го пуснеш, а аз да си прибера пистолета.

Последва кратко болезнено мълчание. Или поне болезнено за Ръш.

— Ще го пусна — обеща Нахир. — Но ако проговори отново, ще счупя и двете му ръце.

Внезапно натискът върху тялото на младежа изчезна, а Нахир скочи на крака. Ръш обаче си остана там, където беше. Можеха да го хвърлят отново на земята само ако допуснеше грешката да се изправи.

— Елате да видите шибаната врата — каза той сериозно.

— Предупредих те, момче.

— Не — обади се Тилмън. — Да отидем да видим вратата. Убеди ме, Ръш. Каквото и да си намерил, току-що си рискува врата заради него.

— Е, направих необходимото — изхърка Ръш и се надигна.