Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 94

Ние братството и сестринството сме го забравили…

Прегърнах си сина, най-малкият, с най-голямото сърце. То винаги щеше да побеждава…

Радота загледа тъжно трупа на змията и всички нас и каза:

— Свърши се. Да не се радваме този път, а да вървим у дома. Злото за днес свърши.

Качихме се на конете си всички, построихме се зад скакалеца на Търсен и щуреца на Найда, препуснахме към устието на реката и кораба на Сердан. Бяхме щастливи, но не бяхме весели и приказливи както друг път. Толкова мечтахме за нашите си места, но сега, заради преживяното, всички разбирахме, че те са станали по-малки и затворени…

Глава 8

Напоследък

Пристигнахме на брега при устието. Сердан отиде да приготви кораба и да се върне да ни вземе. Застанахме останалите на брега, разговорихме се и почнахме да си припомняме изминатия път. Всеки беше имал своите горчивини и щастие, споделени, отпуснаха сърцата ни, позасмяхме се. Ето я и лодката, с която щеше да ни товари Сердан.

Ето, в това време, на брега се появиха пред нас татко ми Перун, Влас и Сварога. В пълния си божествен блясък, в доспехи и златошити дрехи, със светкавици, пастирска гега и чук в ръцете… „Това пък какво е — и на хубаво ли е?“ — помислих и поздравих баща ми и двамата други.

— Хубаво ви срещам, но да бяхте ми дошли у дома, наблизо, че да ви почета както е речено за богове и роднини.

— Ще ти дойдем, Перо, сватби има да се вдигат, деца да се раждат, празници да се празнуват, за хората радост, за боговете — удоволствие! — усмихна се ледено Влас. — Но сега за Радота сме дошли…

Друда искаше да каже, но Радота я спря и стъпи напред.

— Ето ме, Власе и татко Перуне, ето ме, Свароже! Ако сте рекли да ме прибирате, то мястото е хубаво, близо до дома…

— Искаме да те вземем, Радота — пак се усмихна ледено Влас. — Но не долу при мене и моите хергелета, да си говорим за живота, за смъртта и за звездите.

— Радота, доста си бил юнак ти — отцеди навъсеният Перун. — Знаеш, че колкото и да си юнак, то е разправия и караница все пак… — Перун се подсмихна. — Юнаците все не могат да си премерят юначеството, все се дърлят, все се мразят… Пък ти не си какъв да е юнак… И не си само юнак…

— При нас те викаме, Раджиха Руенита Радота! — изстъпи се Сварога. — Къде е Раджиха, а къде е Божиха! — и тримата ни главни богове, дето им се молба молехме, жертви принасяхме и служба служехме, се разсмяха като млади-зелени момци край момите на селски кладенец…

За бог го призоваваха вуйчо Радота и сърцето ми се изпълни с радост и мъка — друг щеше да тече живота ни заедно нататък… Зад мене чух да си шепнат Козьо и Тельо:

— Тия врева ли вреват, Тельо, или правда правдят?

— Тъй както гледам — правда си правдят, бог се не глуми с празни думи!

— Абе той се не глуми, вярно, но божа дума докато падне от небето на място, от дума и на глума може да стане… Както знаеш, дъжд тръгне, пък градушка ни стигне!

— Ама гледай де, гледай, не видиш ли, на крака са дошли и на място тези, щурако…